Сега лежиш в белия ковчег пред олтара, все още студена от фризера в погребалната агенция.
4
Рак.
Умряла е за девет месеца. Дори не знаех, че е болна. Никой не ми каза. И защо да го правят? Би трябвало да съм благодарен, че една приятелска душа от Международното научно дружество въобще се сети да ме покани на погребението и ми намери хотелска стая.
Вдовецът и петима мъже, които изглеждаха така, сякаш бяха дошли направо от лов на лисици край замъка в Глостършър, изнесоха ковчега навън и го сложиха във внушителната катафалка с лъскав кръст отгоре. Черни костюми, тъжни физиономии. Вдовецът застана на стълбите на църквата заедно с четири-пет неутешими жени, чиито лица бяха скрити зад черни траурни воали. My condolences.13 Те не ме познаваха. Със същия късмет бих могъл да съм извънземен, дошъл тук от екзопланетата Проксима Кентавър Б, която прилича на Земята. Един от стотиците хора, които им изказваха съболезнованията си. За вдовеца бях само едно бледо лице, застанало на църковните стълби. Той не знаеше, че съм правил сладка любов с Даян в леглото във вилата на баба ми край фиорда през онова лято. Нито пък че ме е наричала „Биорн“ и ме е научила на всичко, което знам за избиването на три римски легиона, предвождани от Публий Квинтилий Вар, в Тевтобургската гора през 9 година. Не знаеше колко нежно ме е целувала и че скръбта раздира душата ми. Над нас звучаха камбаните на църквата „Сейнт Андрю“. На небето се бяха появили големи сиви облаци. Катафалката излезе на улицата и отнесе Даян във вечността.
Аз плачех. Скръбта ми по нея представляваше и приемане на живота, който бях пропилял. Всичко онова, от което не излезе нищо.
„Не се самосъжалявай толкова — укори ме татко, — не ти отива.“
Той падна от една скала и се размаза долу. Аз не бях много далеч от него. Викът му все още звучи в ушите ми. Говорим си всеки ден. Аз по принцип само слушам какво казва той. Винаги съм чувал гласове. Спокойно, не съм луд. Знам, че гласът му е плод на въображението ми. Говоря с него така, както други говорят с Бог и Исус. Или с кучето си. След като татко беше погребан и забравен, мама се омъжи за Трюгве Арнтцен. Двамата бяха тайни любовници от известно време.
Цяла флотилия от лимузини и бусове ни взе от църквата и ни откара в една колона до Международното научно дружество, където щеше да се състои поменът. Даян пое председателството му след смъртта на баща си. Именно в библиотеката на дружеството се запознахме преди малко повече от двайсет години. Времето летеше. Дружеството представляваше изследователска институция с идеална цел; научна организация, която си сътрудничеше с всички университети и изследователски среди по света. Беше основано през 1900 година, с цел да се съгласуват познанията от различни научни области. Гледана отвън, централата му в „Уайтхол“ изглеждаше като посолството на империя от миналото. Червени тухлени стени, покрити с дива лоза, величествена входна врата от бук, високи кули, арковидни прозорци с бели щурцове. Въведоха ни през двойната врата, чиито крила бяха придържани от двама слуги в ливреи. Бил съм в просторния вестибюл и преди. На стените бяха окачени огромни картини с маслени бои. Върху две дълги маси, поставени под ъгъл, бяха наредили малки сандвичи и сладки. Шведска маса. Тъмнокафява дървена ламперия по средата, керамични мозаечни плочки на пода. Точно насред фоайето беше поставена една жалка на вид палма, която тъгуваше за Сахара и с копнеж се извиваше нагоре към предвещаващото дъжд небе, извисило се над таванските прозорци.
Помените са тъжни събития. Приглушени разговори, унили погледи, откъслечно доловени възпоменателни думи. Изядох отредените ми сандвичи, изпих няколко съвсем малки чаши кафе и проведох учтив разговор с двама мъже. Нямах представа кои са, но дойдоха да ме питат дали се занимавам с нещо интересно в момента. Лаконичните ми отговори ги прогониха. До рецепцията, която беше застлана с огромна бяла покривка и отрупана с четири гигантски венеца, бяха застанали вдовецът, три жени и двама мъже. Струваше ми се, че една от жените скришно ме наблюдава през черния си траурен воал. Останах сам няколко минути. Накрая реших, че никой не ме гледа, и незабелязано тръгнах към тоалетната. След това дискретно завих към входната врата. Ако ме биваше в нещо, то това беше да изчезвам. Незабелязано. Без никога да липсвам на някого или да ме търсят. Един мъж в ливрея ми отвори вратата и аз му кимнах, щом минах покрай него. След това слязох надолу по стълбите, оставяйки зад себе си групата опечалени, които пушеха там.