Щеше да ми отнеме четиресет и пет минути да стигна от „Уайтхол“ до хотела при „Марбъл Арч“, независимо дали щях да мина през улица „Пал Мал“ и „Хайд Парк“, или през площад „Пикадили Съркъс“ и улица „Оксфорд стрийт“. Разходката щеше да ми дойде добре. Имах нужда да си проясня мислите.
Някой ме догони след четиресет-петдесет метра.
— Професор Белтьо!
Двама мъже. За първи път ги виждах. Едри. С твърде изразени мускули изпод елегантните си костюми. И слушалки със спирални кабели.
— Бихте ли ни последвали, моля? — подкани ме единият.
Другият не каза абсолютно нищо. Не се и налагаше. Погледът му говореше достатъчно. Кои бяха те? Полицаи? Охранители? Какво искаха от мен? Последвах ги обратно към централата на дружеството, послушен като куче.
Този път не влязохме през двойната входна врата, а през една странична метална врата, която се отвори едва след като единият от мъжете въведе някакъв цифров код и погледна заплашително към един скенер на ириса. Качихме се до втория етаж с асансьора. След това тръгнахме по един коридор с портрети на хора, чиито имена би трябвало да знам. Досетих се къде сме едва когато спряхме пред голямата врата на бившия кабинет на Даян. Мълчаливият мъж почука толкова силно на нея, че ми се стори, че е решил да я пробие с юмрук.
И тогава осъзнах нещо невероятно: Даян не беше мъртва! Това бе налудничава мисъл, но не можех да я пропъдя от ума си. В момента тя стоеше в кабинета с обичайната си полуусмивка на лице. След малко щеше да ме подразни: „Значи си помисли, че си се отървал от мен, така ли, Биорн!“. Чувах смеха ѝ. Сега вече разбирах. Смъртта ѝ беше част от тайна операция, целяща да прикрие мащабна конспирация. Тя не беше мъртва. Не и наистина.
От Международното научно дружество имаха задача за мен. Смъртта на Даян беше част от конспирацията.
Щом вратата се отвореше, щях да се хвърля на врата на любимата си.
Сине мой,
На терасата, където пиша в момента, повява лек ветрец откъм хълмовете. Треперещите ми ръце продължават да ме измъчват. Де да имах още роб, който да пише писмата ми! Вдишвам сладкия аромат на полята и маслиновите гори, които оформят неправилни квадрати и правоъгълници по склона надолу към града. Зрението ми е замъглено завинаги. Едва различавам залива и планините на хоризонта, но знам, разбира се, че те са там, огромни и вечни. Усещам полъха на вятъра, обаче не го чувам. За мен всички звуци са далечни и приглушени. Сякаш се разхождам с топчета вълна и в двете уши. Но за щастие, съм запазил обонянието си. Както призма може да пречупи светлината във всички цветове на дъгата, така и соленият мирис на море и гнили водорасли пресича леките ухания на пръст, мухъл и плодовете от труда на селяните. Това е тегобата на старостта: тялото бавно се разпада. Почеркът ми става все по-неясен. Мога само да се извиня за това. Ужасното треперене, което беше започнало да ме мъчи при последното ти гостуване, става все по-лошо. Изкривените ми пръсти напомнят на ноктите на ловен сокол. Нищо чудно. Аз съм най-старият жител на Херкулан. Спомням си как аз самият наблюдавах сбръчканите, беззъби старци с типичното за младите презрение. А сега съм един от тях. Внимавай, сине, защото животът си минава, без да го забележиш. Скоро ти също ще се превърнеш в изгърбен старец, който седи с одеяло, наметнато върху раменете, и се чуди къде е отлетяло времето. Тогава ти самият ще пишеш на сина, с когото се надявам младата ти съпруга скоро да те дари. На масата пред мен стои чаша отлично вино от собствените ми лозя. Представи си ме, момчето ми, как седя прегърбен на терасата в дома, в който отрасна, и отпивам глътка вино. След това хващам писалката и написвам още няколко реда.
Може би размислите ми относно безмилостната хватка на времето и съзнанието, че дните ми са преброени, ме подтикнаха да грабна писалката и да ти разкажа за събитията, на които станах свидетел по време на военната ми служба в далечната Юдея преди повече от половин век. Чудна история, в която нищо не се разви така, както очаквахме. В качеството си на командир на стражата в императорската войска участвах в залавянето на един мъж, който твърдеше, че е цар на евреите и на всичкото отгоре син на бога им. Искам да ти разкажа всичко, което си спомням за този човек, когото неколцина наричаха Месия. На езика на евреите това означава „спасител“. Странен мъж и невероятна история, която запомних за цял живот. Осъдиха го на смърт, което до голяма степен стана против волята на прокуратора14, и после го разпнаха според римските обичаи. Три дни след като издъхна на кръста, плъзнаха слухове, че бил възкръснал. Няколко души го били видели съвсем жив. Какво ще кажеш за това? Действително изключително странно. Месията е цар, когото евреите са чакали стотици години. Когато обаче най-накрая се появи някой, който твърдеше, че е този избраник, те не искаха и да чуят за него. Смятаха го за шарлатанин и лъжец, така че накараха императорския прокуратор да го разпне. Сега ще ти разкажа цялата тази история, добри ми сине, в случай че те интересува какво всъщност се случи. Човек би си помислил, че позорната му смърт ще го изтрие от историята и хорските умове. Това обаче не стана: за мое голямо учудване в момента във всички могъщи страни, чиито брегове мие Маре Нострум, от изток до запад, има вярващи, които почитат този мъж като своя нов бог. Мъдри хора тълкуват думите му и пишат писма до далечни поклонници, които се чудят какво казва и как да му засвидетелстват уважението си. Дори и в Aegyptus при древните фараони се срещат такива, които се прекланят пред него.
14
Прокуратор — управител на римска провинция, изпълняващ ролята на главнокомандващ и съдия. — Б.пр.