— Чудя се откъде ли се появи този часовник — промърмори Ханс сякаш на себе си.
Госпожа Бринкър сви рамене и натъжено погледна съпруга си, вперил безизразните си очи в пода. До него седеше Гретел и плетеше.
— Никога няма да узнаем това, Ханс. Много пъти показвах часовника на баща ти, но все едно, че виждаше картоф. Когато си дойде за вечеря в онази ужасна нощ, той ми подаде часовника и ми поръча да го пазя добре, докато не ми го поиска. Точно когато отваряше уста да ми дообясни, в стаята влезе Бром Клатърбост с вестта, че дигата е застрашена. Ах! Водите бяха толкова страшни през седмицата на света Троица! Бедният ми мъж, грабна инструментите си и се втурна навън. Тогава за последен път го видях нормален. Преди полунощ го донесоха полумъртъв. Горкичкият, главата му беше цялата в рани. Треската му премина след известно време, но остана завинаги лишен от разум — от ден на ден ставаше по-зле. Никога няма да узнаем истината.
Ханс беше слушал тази история. Неведнъж, в часовете на тежка нужда, той беше виждал майка си да изважда скрития часовник, почти решила да го продаде и винаги да се преборва с изкушението.
— Не, Ханс — казваше тя, — все още не умираме от глад. Нека зачитаме поръката на баща ти.
Без съмнение Ханс си припомни точно един такъв момент, защото след като въздъхна дълбоко и замери Гретел с топче восък, каза:
— Ах, мамо, голяма твърдост проявяваш, че го пазиш. Други отдавна биха го сменили за злато.
— Толкова по-зле за тях! — възкликна с негодувание госпожа Бринкър. — Аз няма да го направя. Освен това знатните господа са така безпощадни към нас, бедните, че видят ли подобна вещ в ръцете ни, колкото и да им разказваме, ще вземат да подозират, че баща ви …
Ханс почервеня от яд.
— Няма да посмеят да кажат такова нещо, мамо? Само да кажат … тогава …
Той стисна юмруци и явно реши, че останалото звучи твърде ужасно, за да бъде изречено в присъствието на майка му.
Госпожа Бринкър се усмихна през сълзи на думите му.
— Ах, Ханс, ти си добро и смело момче. Никога няма да се разделим с часовника. Винаги ще го пазим — заради баща ти. Може би в предсмъртния час разумът му ще се възвърне и той ще попита за него.
— Ще му се възвърне ли, мамо? — като ехо повтори Хапе. — Ще си възвърне разума и ще ни познае?
— Да, детето ми — почти прошепна майката. — Случвали са се такива работи.
До това време Ханс почти беше забравил, че се канеше да потегли за Амстердам. Майка му рядко говореше с него като с равен, Сега почувствува, че й е не само син, но и приятел и съветник.
— Права си, мамо. Не трябва да продаваме часовника. Винаги ще го пазим заради татко. Но изчезналите пари могат да се появят — и то когато най-малко очакваме.
— Няма да стане това — извика госпожа Бринкър, припряно изтегли бримката и тежко сложи недовършената плетка на скута си. — Не се и надявам. Хиляда гулдена16 — и всичките изчезнаха за миг. Цели хиляда гулдена — какво ли е станало с тях? Ако бяха взети от злосторници, крадците щяха да изповядат това на смъртния си одър — кой би умрял с такъв грях на душата си?
— Може още да са живи — успокояваше я Ханс. — Всеки миг може да ни потърсят.
— Ах, дете — отговори вече успокоена майката, — та кой би дошъл да ни търси тука? Винаги е било подредено и чисто — слава богу! — но не сме си позволявали никакъв разкош, защото и двамата с баща ти все спестявахме, за да имаме нещо настрани. „По малко, но често — за пълна кесия“ — открихме, че поговорката е вярна. Освен това баща ти вече имаше доста пари от работата си в Хериохт по време на голямото наводнение там. Всяка седмица отделяхме по гулден, понякога — и повече, защото баща ти работеше извънредно и заплащаха добре труда му. Всяка събота вечер слагахме по нещо настрани, освен когато ти се разболя от треска, Ханс, и когато се роди Гретел. По едно време кесията така се препълни, че закърпих един стар чорап и започнахме да събираме парите в него. Спомням си, че само за няколко седмици чорапът се напълни до половината. По онова време се печелеше много, ако човек се справя добре със строителна работа. Слагахме в чорапа все повече медни, сребърни — пък и златни — монети. Слушай внимателно, Гретел: често се смеех и казвах на баща ви, че не от бедност доизносвам роклята си — слагахме все повече пари в чорапа. Толкова се напълни, че ако се събудех нощем, ставах и тихо, на пръсти го опипвах на лунната светлина. После коленичех и благодарях на бога, че ще дойде време децата ми да се изучат и че на стари години моят стопанин ще може да си отпочине от работа. Някой път по време на вечеря си приказвахме с него, че трябва да построим нов комин и помещение за зимуване на кравата, но излизаше, че татко ви правеше още по-хубави планове. „За да използуваш вятъра, казваше той, трябват големи платна — скоро ще осъществим мечтите си.“ И пеехме, докато миех чиниите. Да, лесно се плава в спокойно море — от сутрин до вечер живеех безгрижно. Всяка седмица баща ви изваждаше чорапа, пускаше монетата вътре, смееше се и ме целуваше, докато го завързвахме… Ставай, Ханс! Какво си ме зяпнал, времето минава! — каза госпожа Бринкър смутено, че е разговаряла толкова свободно с момчето си. — Крайно време е да тръгваш!