— Атина в Холандия ли е, мамо? — попита Гретел.
— Не зная, дете. Сигурно.
— Не, мамо — обади се Ханс. — Учих го доста отдавна по география. Атина е в Гърция.
— Е — продължи майката — има ли значение това. Може Гърция да принадлежи на нашия крал — кой знае? Та така — богатият търговец изпратил синовете си в Атина. По време на пътуването една вечер спрели в някаква схлупена странноприемница с намерение да продължат пътя си на сутринта. Като деца на богаташ, били облечени много изискано — сигурно в кадифе и коприна — по целия свят така се обличат, — а кесиите им били пълни с пари. И какво мислите направил съдържателят на странноприемницата? Замислил пъклен план — да убие децата и да вземе парите и красивите им дрехи. И през нощта, когато всички по света заспали, станал и убил тримата млади господа.
Гретел стисна ръце и потрепери, но Ханс запазя самообладание, сякаш беше свикнал да слуша за престъпления и убийства.
— Но имало да стане и нещо по-лошо — продължи госпожа Бринкър, като плетеше бавно к се опитваше да брои бримките, докато говори. — Случило се нещо много по-лошо. Жестокият съдържател взел, че насякъл телата на децата на малки късчета, сложил ги в една голяма каца със саламура и се наканил да ги продава като осолено свинско!
Обзета от ужас, Гретел нададе вик, макар че неведнъж вече бе чувала историята. Ханс се показа да се вълнува, сякаш мислеше, че в случая осоляването е напълно подходящо.
— Да, осолил месото им и човек би си казал, че това е краят на младите господа. Но не. Тази нощ свети Никлас сънувал сън, в който видял как съдържателят посича децата на търговеца. Нямало защо да бърза, тъй като е светия, но на сутринта отишъл в странноприемницата и обвинил съдържателя в убийство. Тогава злият съдържател си признал всичко от игла до конец, паднал на колене и замолил за прошка. Толкова се проклинал, че помолил светията да съживи децата.
— И съживил ли ги светията? — попита Гретел зарадвана, защото знаеше отговора.
— Разбира се, че ги съживил. Парчетата месо мигом се слепили и от кацата изскочили младите господа. Хвърлили се в краката на свети Никлас и той ги благословил, и — за бога, Ханс! Ако не тръгнеш веднага, ще се върнеш по тъмно!
Госпожа Бринкър вече се задъхваше и говореше, без да прави паузи. Не си спомняше друг път да е виждала децата си да пропиляват цял час от деня и мисълта за такъв разкош не я блазнеше. За да навакса изгубеното, тя бързо зашета из стаята. За миг успя да хвърли куп че торф в огъня, да духне от масата невидимия прах, да подаде на Ханс доплетените чорапи.
— Хайде, Ханс — каза тя на момчето, което се бавеше на вратата. — Защо не тръгваш, момчето ми?
Ханс целуна майка си по гладките страни, все още румени и свежи — при всичките й грижи.
— Моята майка е най-добрата майка в света и аз бих се радвал да ме види с нови кънки, обаче ако можех с парите да доведа от Амстердам доктор за баща ни, може би нещата щяха да се променят — каза Ханс, докато закопчаваше сакото си и разтревожено гледаше странната фигура, наведена до каменната плоча на огнището.
— Доктор тук не би дошъл, Ханс, дори двойно повече пари да имахме. А и да дойде, няма полза. Колко много гулдени похарчих на времето за това, а милият, добър татко не идва на себе си“ Такава е божията воля. Върви, Ханс, да купиш кънките.
Ханс тръгна с нажалено сърце, но тъй като сърцето туптеше в млади гърди, след пет минути момчето вече си свирукаше. Майка му се бе държала нежно с него, а това стигаше да направи мрачния ден слънчев. Холандците, за разлика от французите и немците, не се държат ласкаво. Но в моминските си години госпожа Бринкър беше плела дантели за едно семейство в Хайделберг и беше пренесла чуваните там ласкави думи и в своя груб дом, но ги употребяваше само когато изпитваше силна любов и нежност.
Затова в такт със свирукането Ханс все чуваше как тя казва „момчето ми“ и му се струваше, че това благославя работата му в града.
ГЛАВА VII
ХАНС ИЗПЪЛНЯВА ЗАМИСЛЕНОТО
Недалече се намираше Брук — с тихи улици без прашинка по тях, със замръзнали поточета, с жълт тухлен паваж, с приветливи дървени къщи. Това спретнато село процъфтяваше като на показ, но изглежда жителите му или спяха, или бяха измрели.
По насипаните с пясък алеи с причудливи фигури от камъчета и миди нямаше и следа от човешки крах. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, като че въздухът и слънцето са отровни; отваряха тежките входни врати само за сватба, кръщене или погребение.
Плавни облаци тютюнев дим се кълбяха в скритите жилища, а децата, които биха събудили потъналото в сън село, учеха по закътаните ъгълчета или караха кънки на близкия канал. В градините тук-таме се виждаха пауни и вълци, които никога не бяха изпитвали удоволствието да бъдат от плът и кръв: чемширените храсти бяха подкастрени като кръвожадни зелени зверове, сякаш поставени на стража. Движещите се „автомати“ — патици, жени и спортуващи, бяха складирани в летните къщи н чакаха пролетта, когато щяха да им навият пружините, за да се състезават по живост със собствениците си; а покритите с лъскави плочи покриви, украсените с мозайка вътрешни дворове и полираните до блясък дървени орнаменти се устремяваха с кротка благодарност към чистото небе, по което никога не можеше да се види дори облаче прах.