„О, нека, господи, от тебе да получа; търпение в живота и блажена смърт…“
Но означава ли търпението да стоиш със скръстени ръце? Съвсем не. Катс е бил адвокат, държавник, посланик, фермер, философ, историк и поет. Бил е пазител на Великия холандски печат! Бил е… е, прекалено шумно е тука, нищо не се чува! — И господинът, загледан с почуда в лулата скот морска пяна, защото беше загаснала, кимна из госпожата и бързо напусна стаята.
Наистина, през цялото време думите му бяха придружавани от приглушения хор на лаещи кучета, скимтящи котки и блеещи агнета, да не говорим за шумната дрънкалка от слонова кост, която бебето размахваше с безкрайно удоволствие. Накрая, като използува, че гласът на баща му непрекъснато се повишава, малкият Хъйхънс се оемелге да надуе новата тръба, а Волферт побърза да му акомпанира на барабана. Това преля чашата — малките имаха късмет, че стана така, защото светията не им беше раздал билети за сказка, посветена на Йакоп Катс. Сказката не беше предвидена в тържеството. Затова когато децата видяха, че майка им нито се е изплашила, нито се е обидила, насъбраха отново смелост. Грандиозният хор тържествуващо извиси глас и настана царството на радостта и веселието.
Добрият свети Никлас! Дори аз съм готова в името на младите холандци да уверявам, че той съществува и да го защищавам от всички, които се съмняват в това.
През този ден Карл Схомъл много усърдно се занимаваше да разправя доверително на малките, че не свети Никлас, а собствените им бащи и майки са измислили оракула и са отрупали масите. Ние обаче знаем, че това не е така.
И все пак, ако той съществува, защо не посети и дома на Бринкърови в тази нощ? Защо само техният дом — тъмен и тъжен, беше отминат от него?
ГЛАВА X
КАКВО ВИДЯХА И НАПРАВИХА МОМЧЕТАТА В АМСТЕРДАМ
— Всички ли сме тука? — извика ликуващо Петър, когато трупата се събра рано следващата сутрин, приготвена за пътешествието с кънки. — Я да видим … Понеже Йакоп ме направи капитан, трябва да проверя поименно. Карл Схомъл?
— Тук!
— Йакоп Поот?
— Тук!
— Бенджамин Добс?
— Ту-у-к!
— Ламберт ван Моунън?
— Тук!
(„Имам късмет! Нямаше да се оправя без тебе, понеже само ти говориш английски.“)
— Лудвиг ван Холп?
— Тук!
— Востънвалбърт Схимълпенинк? Отговор не последва.
— Аха! Оставили са малкия обесник в къщи. Е, момчета — едва осем часа е — отлично време, а ледът е твърд като скала. В Амстердам ще стигнем за половин час. Едно, две, три, старт!
Така и стана — след по-малко от половин час те бяха прекосили една дига, построена от тухли, и се озоваха право в сърцето на голямата столица на Нидерландия — в заобиколения със стена град с деветдесет и пет острова и почти двеста моста. Макар че, откакто пристигна в Холандия, Бен беше идвал тук два пъти, видя много смайващи неща. Холандските му другари обаче бяха живели през цялото време недалече и го намираха за най-обичайното място в света. Всичко интересуваше Бен: издължените къщи с раздвоени комини и украсени триъгълни стени, обърнати към улицата; складовете на търговците, разположени под самия покрив на жилищата им, и дългите стрели на крановете, протегнати като ръце, вдигащи и спускащи стоки покрай прозорците на къщите; огромните обществени сгради, поставени върху дървени основи, забити дълбоко в мочурливата земя; тесните улици; каналите, пресичащи навред града; мостовете; шлюзите; разнообразното облекло; и най-необикновеното от всичко — че работилниците и жилищата са скупчени до фасадите на църквите и дългите им, непропорционални комини се издигат нагоре покрай светите стени.
Когато вдигнеше глава, виждаше издължените облегнати една на друга къщи, чиито лъскави по-криви сякаш пробиваха небето. Като се наведеше, виждаше странна уличка, без кръстовища или тротоари — нищо не разделяше калдъръмения паваж от тухлената пътека. А по средата виждаше сложни огледалца (наричаха ги „шпионки“), прикрепени отвън на повечето прозорци и така нагласени, че хората вътре да могат да наблюдават какво става на улицата или да проверяват незабелязано кой чука на вратата.
Понякога край Бен минаваше теглена от куче количка, догоре натоварена с дърва, а подире й — магаре, понесло два коша, пълни с порцеланови и стъклени съдове, после шейна, карана направо по калдъръма (за да върви гладко, смазваха плазовете с напоен в масло парцал), и накрая — понякога — пищен, но тромав семеен файтон, теглен от най-тъмнокафявия фландърски кон, който можете да си представите, размахващ бяла като сняг опашка.