— Окъде знаеш, че вътре е имало седемдесет хиляди центнера жито? — попита заядливо Карл. — По това време още си бил в пелени.
— От баща си знам — натъртено каза Йакоп. Като се изправи на крака с усилие, той продължи: — Бен се интересува от картини. Да му покажем нещо.
— Добре — съгласи се капитанът.
— Ако имахме време, Бенджамин — каза на английски Ламберт ван Моунън, — щях да те заведа до Градския дом — до Статхъйс. Да знаеш само върху какви основи са го строили! Използували са почти четиринадесет хиляди кола, забити на седемдесет стъпки в земята. Искам обаче да ти покажа друго — голямата картина на ван Спейк, който вдига във въздуха кораба си. Велика картина!
— Ван кой? — попита Бен.
— Ван Спейк. Не си ли спомняш? Сражението с белгийците било в разгара си, когато разбрал, че те ще надвият и ще завладеят кораба му, затова го взривил — заедно със себе си, — за да не попадне в ръцете на врага.
— Не е ли станало това с ван Тромп?28
— О, не. Ван Тромп е друг храбрец. Неговият паметник е на делфтското пристанище — там, откъдето пилигримите29 са взели кораба за Америка.
— Добре де, какво е направил ван Тромп? Не беше ли той велик холандски адмирал?
— Да, участвувал е в повече от тридесет морски битки. Победил испанския флот, английския флот, а после привързал към върха на мачтата си метла — да покаже, че е „измел“ англичаните от моретата.
Трябва да си холандец, за да побеждаваш, моето момче!
— Чакай! — извика Бен. — Това за метлата не го знам, обаче накрая англичаните му надвиват. Сега си спомням ясно. Убиват го някъде край холандските брегове в победно за английския флот сражение. Лоша работа — дяволито добави Бен, — нали?
— А! Какво става с нас? — възкликна Ламберт и смени темата. — Виж ти! Всички са отишли далече напред — освен Йакоп. Леле, колко е дебел! Няма да издържи и половината път.
Разбира се, Бен с удоволствие се пързаляше редом с Ламберт, който, макар чистокръвен холандец, беше учил недалече от Лондон и с еднаква лекота говореше английски и холандски, но не изпита съжаление, когато чу капитан ван Холп да вика:
— Сваляй кънките! Стигнахме музея!
Музеят беше отворен, този ден с безплатен вход. Влязоха вътре, като влачеха крака — както правят момчетата, когато им се отдаде случай да чуят звука от търкащите се по полирания под подметки.
Този музей всъщност представлява картинна галерия, където са изложени едни от най-хубавите произведения на холандските живописци, както и почти двеста сбирки с редки гравюри.
Бен веднага забеляза, че някои картини са закачени на табла, прикрепени с панти към стените. Можеха да се дърпат напред като щори и така изобразеното да се види в най-подходящата светлина. Това откритие им послужи добре, когато разглеждаха неголяма композиция от Херард Доу, наречена „Вечерното училище“, и така можаха да видят изкусно изписаните подробности и чудния начин, по който картината изглеждаше осветена, като че беше прозорец. Петър се възхити от красотата на друга картина от Доу, наречена „Отшелникът“, и разказа на момчетата няколко интересни случки от живота на художника, роден в Лейдън през 1613 година.
— Цели три дни рисувал една дръжка на метла! — като ехо повтори изуменият Карл, когато капитанът даваше пример колко бавно е работил художникът.
— Да, драги господине, цели три дни. Говорят, че като правил портрета на една дама, пет дни довършвал ръката й. Нали виждате колко ясно е изрисувано и най-дребното нещо на тази картина. Пазел недовършените произведения внимателно покрити, а боите прибирал в добре затворени кутии веднага щом приключвал работата за деня. Знаело се, че ателието му било не по-голямо от кутия за шапки. Художникът винаги влизал вътре на пръсти и тихо присядал, преди да се залови да рисува — докато прахът, вдигнал се при влизането му, не се уталожвал. Някъде съм чел, че под увеличително стъкло картините му изглеждат още по-хубави. Толкова си напрягал очите, за да изписва разните подробности, че се принудил да сложи очила, преди да навърши тридесет години. Когато станал на четиридесет, едва виждал, за да рисува, и никъде не можел да намери очила, които да помогнат на зрението му. Накрая една бедна немска старица го накарала да опита нейните. Те му станали напълно и така той можал да продължи да рисува не по-зле от преди.
— Хъм! — възкликна недоверчиво Лудвиг. — Това е вече прекалено! А тя какво е правила без очила?
— О — засмя се Петър, — най-вероятно е имала още едни. Иначе не би го карала толкова настойчиво да ги вземе. Той бил толкова благодарен, че й нарисувал очилата заедно с калъфката и тя продала картината на един кмет срещу годишна издръжка, от която живяла в спокойствие до края на дните си.