— Момчета — високо прошепна Ламберт, — елате да видите този „Лов на мечки“.
Това беше прекрасна картина от Поул Потър — холандски живописец от седемнадесети век, който създал прекрасни творби още преди да навърши шестнадесет години. Момчетата й се възхищаваха, защото темата им допадаше. Те безразлично отминаха шедьоврите на Рембранд30 и ван дър Хелст31, затова пък изпаднаха във възторг пред една грозна картина от Ван дъ Венъ, представляваща морска битка между холандците и англичаните. Те стояха като омагьосани и пред една картина, изобразяваща две дребосъчета — едното ядеше супа, а другото — яйце. Главното достойнство на това произведение беше, че малкият любител на яйца щастливо беше размазал жълтъка по лицето си — и това ги радваше.
Следващото, което имаше честта да привлече вниманието им, беше едно прекрасно представяне на „Празника на свети Никлас“.
— Погледни, ван Моунън — каза Бен на Лам-берт. — Възможно ли е нещо да бъде изобразено по-добре от лицето на това момче? Изглежда така, сякаш знае, че заслужава камшик, но все се надява, че свети Никлас не го е усетил. Такива картини харесвам аз — в които да се разказва някаква случка.
— Хайде, момчета! — извика капитанът. — Десет часът е, време е да потегляме!
И те забързаха към канала.
— Слагайте кънките! Готови ли сте? Едно, две … ей, къде е Поот?
Да … наистина, къде беше Поот?
На около десет ярда от тях в леда бе изсечена квадратна дупка. Петър я забеляза и без обяснения бързо се плъзна към нея. Разбира се, всички го последваха.
Петър надникна вътре — останалите също надникнаха. И се спогледаха разтревожено.
— Поот! — изкрещя Петър, като отново надникна в дупката. Пълно мълчание. Черната вода беше неподвижна, повърхността й вече се беше загладила.
Ван Моунън попита тайнствено Бен:
— А не беше ли припадал веднъж Поот?
— Божичко — ами разбира се! — отговори Бен, силно уплашен.
— Тогава нека се надяваме, че е получил припадък в музея!
Момчетата схванаха мисълта му. След миг всички бяха смъкнали кънките си. Петър запази присъствие на духа, загреба с шапката си вода от дупката и всички хукнаха презглава на помощ.
Да… Те наистина завариха клетия Поот в припадък … но в припадък на сънливост. Свил се беше в едно закътано ъгълче на галерията и хъркаше като пехотинец. Веселата глъч, последвала това откритие, докара при тях един сърдит служител.
— Какво има? Престанете да шумите! Хайде, буренце, събуждай се! — И младият Йакоп беше разтърсен доста безцеремонно.
Щом видя, че състоянието на Йакоп не е тревожно, Петър забърза навън, за да изпразни нещастната си шапка. Докато натъпкваше в нея носната си кърпа, за да не се докосва вече замръзналото дъно до главата му, останалите момчета излязоха, повлекли учудения и ядосан Йакоп.
Отново прозвуча заповед за тръгване. Младият господин Йакоп най-после се събуди напълно. Ледът отначало беше неравен и грапав, но всички се чувствуваха с повишено настроение.
— По канала ли да продължим, или по реката? — попита Петър.
— На всяка цена по реката! — каза Карл. — Такава веселба ще падне — казват, че целият път е отличен за пързаляне, но е по-отдалечен.
Йакоп Поот веднага прояви интерес.
— Гласувам за канала! — извика той.
— Е, значи — по канала — отговори капитанът, — ако всички са съгласни.
— Съгласни сме! — повториха като ехо доста разочарованите момчета и капитан Петър ги поведе.
— Хайде, тръгваме! Можем да стигнем до Харлем за един час!
ГЛАВА XI
ГОЛЕМИ СТРАСТИ И МАЛКИ СТРАННОСТИ
Както се пързаляха напред с пълна пара, чух зад себе си приближаването на влака от Амстердам.
— Ей! — извика Лудвиг, като погледна към линията. — Всеки може да надмине локомотив! Хайде да се надбягваме с него!
При думите му влакът изсвири — изсвириха и момчетата — и се втурнаха. Един миг те имаха преднина, като бързаха с всички сили — не повече от миг, но дори това беше нещо.
Когато напрежението спадна, продължиха пътя си по-спокойно и потънаха в разговори и закачки. От време на време спираха, за да разменят по някоя дума с пазачите, поставени на определени разстояния по канала. През зимата тези хора следяха повърхността да не бъде задръствана и замърсявана. След снежна буря те измитаха леката снежна покривка, преди да замръзне като мрамор, който радва окото, но съвсем не е добре дошъл за кънкьорите. Понякога момчетата дотолкова се забравяха, че се катереха на четири крака по облепените с лед лодки, събрани в един по-широк пристан отстрани на канала, но бдителните пазачи скоро ги откриваха и сърдито им нареждаха да слизат.