Едва ли съществува по-права линия от линията на канала, където се пързалягпе познатата ни група; едва ли има нещо по-право от крайбрежните дълги редици върби с голи и тъпички клони. На отсрещната страна минаваше товарният път — вдигнат високо над околното поле, построен върху голямата дига, опасваща Харлемското езеро.
Огледалният канал с множеството хора на кънки, с лодките-плъзгачи под кафявите платна, със столовете на плазове и с необикновените шейнички, леки като коркови тапи, едва докосващи в полета си леда, управлявани чрез прътовете с железни остриета в ръцете на водачите, се беше проточил и чезнеше в някаква точка в далечината. При вида на тази сцена Бен изпадна във възторг.
Лудвиг ван Холп си мислеше колко необичайно е, че английското момче знае толкова много за Холандия. По думите на Ламберт, Бен знаеше повече от самите холандци. Това не радваше особено Лудвиг. Изведнъж той се сети за нещо, което според него щеше да накара „Шон Пул“ да зяпне. Затова се приближи до Ламберт тържествуващо:
— Кажи му за лалетата — Бен чу думата „тълпън“.
— О, да! — възкликна той нетърпеливо на английски. — За страстта към лалетата — нали за нея говорите? Често съм чувал да я споменават, но зная много малко за това. Достигнала е разгара си в Амстердам, нали?
Лудвиг простена — трудно разбираше думите, но от израза на лицето на Бен му беше ясно, че той и за това знае. Ламберт, без изобщо да усети разочарованието на младия си сънародник, зарадвано отговори:
— Да, най-вече там и в Харлем, но въодушевлението обзело цяла Холандия, стигнало дори Англия.
— Мисля, че едва ли е стигнало Англия32 — каза Бен. — Но не съм сигурен, нали не съм присъствувал лично.
Независимо от протестите му, злополучният изследовател, последван от възмутена тълпа, бил преведен през улиците до съда. Скоро научил за свой ужас, че е унищожил луковица, която струва четири хиляди флорина (1600 долара или 400 лири). Хвърлили го в затвора, докато му препратили ценните книжа, с които изплатил сумата.
— Ха-ха! Имаш право — освен ако сега не си на повече от двеста години. Е, мога да ти кажа, сър, че тази страст надминава всичко, познато дотогава и след това. Хората били толкова полудели по луковиците, че плащали теглото им в злато.
— Какво! Колкото тежи човек ли? — извика Бен и в очите му имаше такава изненада, че Лудвиг подскочи от радост.
— Не, не! Колкото тежала луковицата. Първото лале било изпратено тук от Константинопол през 1560 година. Такова възхищение предизвикало сред богатите хора в Амстердам, че поръчали още лалета от Турция. Оттогава насам датира това модно увлечение, продължило с години. За една луковица плащали от един до четири хиляди флорина, а луковицата „Семпер Аугустус“ струвала петдесет и пет хиляди.
— Та това е повече от четиристотин английски гвинеи! — намеси се Бен.
— Вярно, но съм сигурен в това, защото го четох оня ден в един превод на книга на Бекман33. Да, сър, страхотно е било. Всички търгували с лалета — дори лодкарите, просякините и коминочистачите. И най-богатите търговци не се посвенили да споделят въодушевлението. Хората купували луковици и ги препродавали с огромна печалба дори без да ги видят. Някои забогатели от това само за дни, други загубили всичко. Когато хората нямали пари в брой, плащали със земя, къщи и дори с дрехи. Дамите продавали скъпоценностите си и премените си, за да могат да се включат във всеобщото развлечение. Всички мислели само за лалета. Най-накрая Генералните щати34 се намесили. Хората разбрали, че постъпват глупаво и цената на лалетата паднала. Старите дългове не могли да бъдат събрани. Кредиторите се позовавали на закона, но законът не ги подкрепил, а постановил: „дългове, направени при хазартни игри, не обвързват“. И тогава станало, каквото станало. Хиляди богати борсаджии стигнали до просяшка тояга за по-малко от час. Както казва старият Бекман, „най-после сапуненият мехур се пукнал“.
— Да, при това голям мехур е бил! — каза Бен, който слушаше с особен интерес. — Между другото знаете ли, че думата „тълпън“ идва от турската дума, означаваща тюрбан?
— Бях забравил — отговори Ламберт, — но идеята си я бива. Само си представете група турци с омотани глави, седнали по турски на някоя ливада — каква градина с лалета става! Ха-ха! Страхотна идея.
— Така си и знаех — простена тихичко Лудвиг. — Бен вече разправи на Ламберт нещо изключително за лалетата. Знаех си.
32
Макар страстта към лалетата да не обзема Англия така, както Холандия, скоро цветето става предмет на търговия и вдига много цената си. През 1636 година публично продавали лалета на Лондонската борса. Много по-късно, през 1800 г., общоприетата цена за една луковица била петнадесет гвинеи. Бен не знаеше, че дори по негово време една-единствена, луковица от сорта „Фани Кембъл“ е била продадена за седемдесет гвинеи. В своите „Спомени за обществените заблуди“ шотландският писател Чарлз Макей, роден 1814 г., разказва смешната история за един английски ботаник, който видял луковица на лале в оранжерията на богат холандец. Без да подозира стойността й, той извадил джобното си ножче и като разрязал луковицата, се задълбочил в изучаването й. Внезапно се явил собственикът, разярен скочил върху му и го запитал дали съзнава какво върши. — Беля най-необичайната глава лук, която съм срещал — отговорил философски настроеният гост. — Сто хиляди дяволи! — изкрещял холандецът. — Та това е „Адмирал Ван дър Ейк“! — Благодаря — отговорил пътешественикът и веднага вписал названието в бележника си. — Разпространен ли е този сорт в Холандия? — По дяволите! — завикал холандецът. — Като се изправите пред съдебната комисия, ще разберете!