— Наистина — продължи Ламберт, — като гледаш леха с цъфнали лалета, които се поклащат и полюляват от вятъра, можеш да си въобразиш, че са живи същества. Случвало ли ти се е?
— Не. Прави ми впечатление, ван Моунън, че вие, холандците, и до ден днешен много обичате това цвете.
— Така е. Градина без лалета не е градина — аз самият мисля, че това е най-красивото цвете. Чичо ми има от най-хубавите разновидности в градината на лятната си къща от другата страна на Амстердам.
— Не живееше ли чичо ти в самия град?
— В града живее, но лятната му къща е на няколко мили извън града. Има и друга, построена е отвъд реката. Минахме край нея, когато влизахме в града. Всички в Амстердам при възможност си правят летни къщи.
— А живеят ли понякога там? — попита Бен.
— Не, за бога! Това са малки постройки, в които могат да прекарат няколко часа през летните следобеди. На южния бряг на Харлемското езеро има много красиви къщи. Сега обаче започнаха да отводняват езерото, за да правят полдери, и няма да е толкова весело. Между другото, откакто сме тръгнали, минахме край няколко такива къщички с червени покриви. Сигурно си ги забелязал — с малки мостчета, езерца, градинки и надписи над портите.
Бен кимна.
— По това време не са особено живописни — продължи Ламберт, — но когато се затопли, изглеждат чудесно. Щом върбата напъпи, чичо ми ходи до лятната си къща всеки следобед. Подрямва си, пуши с лулата, а леля плете, поставила краката си върху мангала — колкото и горещ да е денят; братовчедка ми Рика и момичетата ловят риба направо от прозорците или бъбрят с приятелите си, които минават с лодки по езерото; най-малките играят наоколо или висят по мостчетата над рововете. После пият кафе със сладки, а на масата е сложен голям букет от водни лилии. Повярвай ми, много е приятно, само че (и това между нас да си остане) макар да съм роден тука, никога няма да свикна с миризмата на застояла вода, с каквато са пропити повечето летни къщи. Почти няма къща, която да не е построена край ров. Възможно е да ми прави такова впечатление, защото съм живял дълго в Англия.
— Сигурно и аз ще го усетя — каза Бен, — когато снегът започне да се топи. Ранната зима сякаш заради мене е покрила тези „ароматни“ води — крайно благодарен съм й. Холандия без великолепието на кънките изобщо нямаше да ме привлича.
— Колко малко приличаш на Поотови — възкликна Ламберт, който се вслушваше в разговора недоволно, — а пък сте братовчеди, колко странно!
— Братовчеди сме наистина или поне винаги сме се смятали за братовчеди, но не сме особено близки. Бабите ни са били сестри от различни майки. По моя линия родът е английски, а по негова — изцяло холандски. Нали разбирате — старият дядо Поот се е женил два пъти и аз съм потомък от английската му жена. Йакоп обаче ми харесва повече от половината ми английски братовчеди, взети заедно. Той е най-преданото и добронамерено момче, което познавам. Колкото и странно да звучи, баща ми съвсем случайно се запознал с бащата на Йакоп по време на едно служебно посещение в Амстердам. От дума на дума стигнали до роднинството си — между другото, разговаряли на френски, пък и досега продължават да си пишат на този език. Чудни работи стават по света! Сестра ми Джени би зяпнала от учудване, ако види какво прави понякога леля Поот. Леля е истинска дама, но е толкова различна от мама. Пък и къщата, мебелите, начинът на живот — всичко е толкова различно.
— Разбира се — съгласи се Ламберт с доволство, сякаш искаше да каже, че едва ли другаде по света може да съществува такова съвършенство, каквото има в Холандия, — Когато се върнеш, още повече ще има да разправяш на Джени.
— Така е. Мога да добавя само това — ако чистотата е добродетел почти колкото набожността, в Брук няма от какво да се боят. Това е най-чистото място, което съм виждал. Даже леля Поот, макар да е богата, половината ден чисти и къщата й изглежда като току-що лакирана. Писах вчера на мама, че непрекъснато виждам двойника си, опрял крака в краката ми, върху полирания под на сто-лозата.
— Двойника си? Не разбирам какво искаш да кажеш.
— О, отражението си, образа си, Бен Добс номер две.
— А, ясно — възкликна ван Моунън, — А влизал ли си някога в огромния салон на леля си? Бен се засмя.
— Само веднъж — в деня, когато пристигнах. Йакоп казва, че няма да ми се удаде случай да го видя отново преди сватбата на сестра му Кенау през седмицата след Коледа. Татко ми разреши да остана, за да присъствувам на голямото събитие. Всяка събота леля Поот и дебеланката Каат влизат в салона и метат, лъскат, търкат. После пускат завесите и го затварят до следващата събота. А дотогава жива душа не прекрачва прага му, но както казва леля, независимо от това трябва да се прави „схонмакън“35.