— Както винаги е нагъл — изсъска Карл Схомъл, като профуча край момчетата, които явно възнамеряваха да се повъртят около капитана.
— Радвам се да те видя, Ханс — сърдечно каза Петър, — но изглеждаш угрижен. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Имам си грижи, господине — отговори с наведени очи Ханс. После ги вдигна и изглеждаше почти щастлив: — Но в случая аз, Ханс, мога да помогна на господин ван Холп.
— Как така? — попита Петър направо, съвсем по холандски — без да се опитва да прикрие изненадата си.
— Като ви дам това. — И Ханс му протегна изчезналата кесия.
— Ура! — завикаха момчетата и забравили за топлите джобове, размахаха радостно премръзналите си ръце. Петър обаче каза само: „Благодаря ти, Ханс Бринкър!“ с такъв глас, че на Ханс му се стори, че самият крал е коленичил пред него.
Викът на развеселените момчета стигна до скритите под шапката уши на изискания млад господин, който се пързаляше към Амстердам, препънат под тежкия товар на гнева. Всяко друго момче веднага би завило обратно, за да побърза да задоволи любопитството си. Но не и холандчето. Карл спря и без да поглежда назад, се почуди какво ли чак толкова се беше случило. Постоя така неподвижно, докато не реши, че само възможността да се снабдят с храна би ги накарала да викат „ура“ толкова радостно. Тогава се обърна и бавно се запързаля към възторжените си другари.
В това време Петър беше дръпнал Ханс настрани.
— Откъде разбра, че кесията е моя? — попита той.
— Нали ми платихте вчера три гулдена, загдето направих герданчето от липа, за да си купя с тях кънки.
— Да, вярно.
— Тогава видях жълтата ви кожена кесия.
— А къде я намери днес?
— Сутринта излязох от къщи прекалено угрижен и не внимавах къде карам. Спънах се в някакви трупи и докато си разтривах коляното, видях кесията ви почти скрита под едно дърво.
— Значи там! Сега си спомням — точно когато минавахме край трупите, измъквах от джоба си шала и сигурно заедно с него съм изръсил кесията. Ако не беше ти, Ханс, нямаше да я видя повече …
И като изсипа съдържанието, Петър каза:
— Затова трябва да ни направиш това удоволствие да поделим парите.
— Не, господине — отговори Ханс. Каза го с тих глас, скромно, без преструвка, но Петър се почувствува някак виновен и прибра обратно среброто без повече приказки.
„Харесва ми това момче — какво значение има дали е богато, или бедно?“ — помисли си той и каза на глас:
— Мога ли да те попитам каква е грижата ти, Ханс?
— Ах, историята е много тъжна, пък и без това се задържах много. Отивам в Лейдън да видя известния доктор Букман …
— Доктор Букман ли? — възкликна учудено Петър.
— Да, господине, и не трябва да губя нито миг. Сбогом!
— Почакай, и аз съм натам. Хайде, момчета! Нали ще се върнем в Харлем?
— Да! — извикаха с въодушевление момчетата и потеглиха.
— Виж какво — каза Петър, като доближи Ханс и двамата се понесоха по леда толкова свободно и леко, сякаш не усещаха, че се движат, — ние се каним да спрем в Лейдън и ако отиваш там само с поръчение до доктор Букман, бих могъл да изпълня поръчката вместо тебе. Момчетата ще са прекалено уморени, за да стигнем толкова далече още днес, но ти обещавам да го намеря утре рано сутринта, ако е в града.
— Ах, господине, наистина ще ми услужите. Не че ме плаши разстоянието, но не искам да оставя мама сама за дълго.
— Болна ли е?
— Не, господине. Татко е болен. Може би сте чували. От много години е без разсъдък — още от времето, когато построиха голямата мелница Схолосен. Но телом е здрав и силен. Снощи мама коленичила да раздуха торфа — единственото удоволствие на татко е да седи и да гледа как се разгарят въглените, затова мама ги раздухва час по час, за да го зарадва. Преди да стане, той скочил върху й като някакъв великан, сграбчил я и я сложил над огъня, като все се смеел и клател глава. Аз бях на канала, но чух мама да пищи и изтичах у дома. Татко я стискаше здраво и дрехата й вече димеше. Опитах се да угася огъня, но той ме блъсна с ръка. Нямаше вода в къщи, инак щях да се оправя. И през цялото време татко се смееше — такъв ужасен смях — почти беззвучен, само кривеше лице. Опитах се да отскубна мама, но стана още по-лошо; после … ужасно беше, но можех ли да оставя мама да изгори? Ударих го — ударих го с едно столче. Той ме хвърли настрани. Дрехата на мама пламна! Трябваше да я угася! По-нататък не помня добре какво стана; озовах се на пода, а мама се молеше. Стори ми се, че е в пламъци и непрекъснато чувах оня смях. Сестра ми Гретел изпищя — той държал мама точно над горящия торф — нищо не разбирах вече. Гретел се втурна към килера, напълни една купичка с любимото му ядене и я сложи на пода. Тогава той остави мама и запълзя към храната като бебе. Мама не беше пострадала, само част от дрехата й беше изгоряла. Колко нежна беше тя към татко тази вечер, гледаше го и се грижеше за него. Той спеше и се мяташе трескаво, стиснал в ръце главата си. Мама каза, че напоследък често го правел, сякаш усещал силна болка. Ах, нямах намерение да ви разправям това. Ако татко беше на себе си, не би сторил зло и на котенце.