А в мислите на Рихи, Хилда и Катринка почти единственото беше: „Надбягването! Надбягването! Надбягването на двадесети!“
Трите момичета бяха приятелки. Макар да бяха почти на една възраст, еднакво способни и знатни, те се различаваха — както само момичетата могат да се различават.
Вече познавате Хилда ван Хлек — сърдечно, благородно момиче на четиринадесет години. Красотата на Рихи Корбес радваше окото — тя беше по-привлекателна и по-хубава от Хилда, но в душата й не беше толкова светло и слънчево. Горделивостта, недоволството и завистта се трупаха в сърцето й подобно на облаци, които от ден на ден все повече растат и тъмнеят. Естествено, като всички облаци и тези от време на време се разнасяха — но кой да види бурите и поройните сълзи? Това знаеха само баща й, майка й и братчето й — тези, които я обичаха най-много. Като всички облаци, и тези облаци често приемаха причудливи форми и изглеждаха чудовищни злини и планини от препятствия, а всъщност представляваха само мъгла и въображаема пара. В мислите си Рихи не виждаше Гретел като човешко същество, като божие създание, подобно на нея — Гретел означаваше само бедност, дрипи и мръсотия. Подобните на Гретел нямаха право да чувствуват и да се надяват и най-вече не биваше да пресичат пътя на по-висшестоящите — освен ако не го правеха както подобава. Можеха да превиват гръб за другите на прилично разстояние и дори да се възхищават от висшестоящите, стига да го правят с покорство. Но нищо повече. Ако се разбунтуват — потуши бунта им, ако страдат — това не е моя грижа; ето какво беше тайното правило на Рихи. При все това тя беше толкова остроумна, с такъв вкус се обличаше, толкова очарователно пееше, толкова беше състрадателна (къ мкотенцата и зайчетата, отглеждани у дома), така умело омагьосваше здраво-мислещите и прями младежи, като Ламберт ван Моунън и Лудвиг ван Холп!
Карл по душа твърде приличаше на нея, за да й се възхищава искрено, а може би подозираше за облаците. По природа потаен, мрачен и вечно недоволен, той естествено предпочиташе веселата Катринка, с характер, приличен на сто гласовити камбанки. Тя беше кокетка още от люлката, продължи да бъде кокетка и като дете, беше кокетка и сега — в ученическите си години. Без да влага лошо чувство, тя кокетираше с учението си, със задълженията си, дори с дребните си грижи. Грижите не можеха да знаят как се отнася тя с тях — съвсем не. Кокетираше с майка си, с агънцето, което гледаше, с малкото си братче, дори със златните си къдрици — често отмяташе глава назад, сякаш ги ненавиждаше. Всички я харесваха, но кой ли можеше да я обикне? Тя вечно се преструваше. Приятно лице, приятно сърце, приятно държание — стига ти час да им се нарадваш. Клетата щастлива Катринка! Такива като нея звънтят толкова весело през младостта си… но животът е склонен да им върне с кокетство, да приглуши медните камбанки или да ги накара да замлъкнат една по една …
Колко различни бяха домовете на трите момичета от разнебитената стара къщурка, където живееше Гретел. Рихи живееше в красива къща близо до Амстердам, където покритите с дърворезба бюфети бяха отрупани със сребърни и златни сервизи, а от тавана до пода се спускаха надиплени копринени гоблени.
Хилдиният баща притежаваше най-голямата сграда в Брук. Всички наоколо се възхищаваха от блестящите излъскани плочи върху покрива, от облицованата с дърво фасада, боядисана в половин дузина различни цветове.
Катринкиният дом, на разстояние не повече от миля, беше от най-хубавите холандски имения. Градината беше така строго подредена с пътечки и парцели, че птиците сигурно я вземаха за огромна китайска главоблъсканица, която чака да започнат да играят на нея. През лятото обаче ставаше красива: цветята използуваха най-ползотворно строго определеното им място и когато градинарят не внимаваше, те грейваха, извиваха се, преплитаха се едно в друго по най-красивият начин, който можете да си представите. Каква леха с лалета имаше там! Дори Кралицата на феите не би потърсила по-величествено място, където да настани двора си! Катринка обаче предпочиташе лехата с розови и бели зюмбюли. Обичаше свежестта им, аромата им и безгрижието, с което камбановидните им цветове се полюшваха на вятъра.
Карл имаше и същевременно нямаше право да твърди, че Катринка и Рихи се вбесяват само при мисълта, че селянчето Гретел ще участвува в надбягването. Беше чул как Рихи заявява, че това е „позорно, срамно, твърде лошо“ — а на холандски, както и на английски, това обикновено са най-грубите изрази, които може да използува едно възмутено момиче. Беше виждал как Катринка поклаща красивата си глава, беше чул как мило повтаря: „Срамно, твърде лошо!“ съвсем като Рихи, доколкото медните камбанки могат да приличат на гласа на ненодправения гняв. Това му стигаше. Не му дойде на ума, че ако първа Хилда, а не Рихи бе говорила с Катринка за това, камбанките щяха с готовност да звънтят като ехо и Катринка щеше да каже: „Разбира се, нека дойде с нас“ и повече нямаше да разсъждава. Сега обаче Катринка с мила настойчивост обявяваше, че е срамно да се позволява на една гъсарка, на една загубена малка твар като Гретел, да разваля надбягването.