И очите на Гретел, досега сухи, се напълниха със сълзи.
— Не плачи, дете! — успокояваше я майка й. — Болестта може да не е толкова лоша, колкото си мислим. Татко ти и друг път е бил така.
Гретел вече ридаеше.
— О, мамо, не е само това … Ти не знаеш … Аз съм много, много лоша и много грешна …
— Ти ли, Гретел? Та ти си толкова търпелива и добра! — И разведреният за миг поглед се спря учудено върху детето. — Тихо, миличка, ще го събудиш!
Гретел зарови лице в скута на майка си и се помъчи да спре да плаче.
Малката й ръчица, слабичка и потъмняла, лежеше в грубата длан на майка й, сбръчкана от тежкия ежедневен труд. Рихи би се погнусила да докосне такива ръце, а те топло се притискаха една в друга. Скоро Гретел вдигна очи — натъжени и измъчени — каквито, казват, имали бедните деца — и каза с треперещ глас:
— Татко се опита да те изгори! Така е, видях го, и се смееше!!!
— Мълчи, дете!
Думите на майката бяха изречени толкова внезапно и рязко, че както лежеше глух за всичко наоколо, Раф Бринкър потръпна.
Гретел замълча и само дърпаше унесено разнищения край на една дупка в празничната дреха на майка си. Беше прогорена. Имаше късмет госпожа Бринкър, че дрехата беше вълнена.
ГЛАВА XVI
ХАРЛЕМ — МОМЧЕТАТА ЧУВАТ ГЛАСОВЕ
Ободрени и отпочинали, момчетата излязоха от гостилницата точно когато големият часовник на площада удари два и половина — камбанките на някои часовници в Холандия бият на всеки половин час.
Отначало капитанът беше потънал в мисли, защото тъжната история на Ханс Бринкър още звучеше в ушите му. Едва когато Лудвиг го смъмрп шеговито: „Събуди се, дядко!“, той отново се превърна във внушителния водач на своята група.
— Хайде! След мене, господа!
Вървяха през града не по тротоари, каквито рядко се срещат в Холандия, а по кирпичения паваж, поставен в края на калдъръмения път на едно равнище с него.
Както и Амстердам, в чест на празника на свети Никлас Харлем беше по-оживен от обикновено.
Към момчетата приближаваше странна фигура: дребен човек, облечен в черно, с късо наметало. Беше с перука и накривена шапка, от която се развяваше дълга копринена лента.
— Вижте кой идва! — извика Бен. — Какъв странен субект!
— Това е анспрекър. Някой е умрял.
— Така ли се обличат хората в Холандия, когато жалеят?
— О, не. Анспрекърът урежда погребенията и негово задължение е, ако някой умре, да уведоми всички приятели и роднини.
— Какъв странен обичай!
— Е, няма защо да преживяв-аме за този мъртвец — каза Ламберт. — Виждам, че скоро на света се е родил човек, който да запълни празното място.
Бен се ококори.
— Как позна?
— Не виждаш ли красивия червен игленик, окачен на онази врата? — каза Ламберт в отговор.
— Виждам го.
— Е, значи е момче.
— Момче ли? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че когато в Харлем се роди момче, родителите слагат на вратата червен игленик. Ако този приятел не беше момче, а момиче, игленикът щеше да бъде бял. Другаде правят много по-сложни неща, целите обрамчени с дантели, но дори и на най-бедните къщи ще видиш цветна лента или пък конец, вързан за резето.
— Гледай! — почти изкрещя Бен. — На вратата на онази висока къща със смешния покрив има бяла възглавничка!
— Не виждам никаква къща със смешен покрив.
— Не, естествено — каза Бен. — Забравих, че не си чужденец. На мене обаче всички покриви ми изглеждат странни. Искам да кажа, къщата до онази зелена сграда.
— Точно така. Това е за момиче. Виж какво, капитане — с лекота премина на холандски Ламберт. — Трябва да напуснем тази улица колкото може по-бързо. Пълно е с бебета! Всеки миг могат да се разпищят.
Капитанът се разсмя.
— Ще ви заведа да чуете по-хубава музика от тази — каза той. — Пристигаме точно навреме, за да чуем органа в „Синт Бавън“. Днес черквата е отворена.
— Големият Харлемски орган ли? — попита Бен. — Великолепно ще бъде! Чел съм доста за него, за огромните тръби и за vox humana38, който звучи като гласа на великан.
— Да, него — отговори Ламберт ван Моунън. Петър беше прав. В черквата нямаше служба, но беше отворена. Някой свиреше на органа. Когато момчетата влязоха, вълна от звуци се втурна насреща им. И сякаш ги понесе, един по един, към су-мрака на сградата.
Вълната нарастваше все повече, докато се превърна в гърмящ грохот на могъща буря, в океан, който залива сушата. В разгара на вълнението се разнесе звън на камбана — в отговор втора, после трета — и бурята, сякаш заслушана в тях, спря. Камбаните зазвънтяха по-смело, разнасяха ясен и чист звук. Към тях се присъединиха нови, с гръден звук. Биеха в тържествено съзвучие: дан-дан, дан-дан! Бурята отново избухна с двойна ярост, събрала далечните си гръмотевици. Момчетата се спогледаха мълчаливо. Ставаше страшно. Какво беше това? Кой плачеше? Какво плачеше — какъв беше този ужасен мелодичен плач? Човек ли бе това, или демон? Или някакво чудовище, скрито зад украсената месингова рамка, зад огромните сребърни тръби — ужасено чудовище, което моли и плаче да го освободят? Не, това беше vox humana.