Най-после прозвуча отговорът: приглушен, нежен, любещ — като люлчина песен. Бурята утихна. Литнаха скрити досега птици и изпълниха въздуха с радостна, възторжена музика, която се извисяваше все повече и повече, докато последният едва чут тон не изчезна в далечината.
Vox humana замря, но в изникналия на мястото му благодарствен възхваляващ химн се долавяше туптенето на човешко сърце. Какво означаваше това? Че човешкият умолителен повик не след дълго получава дълбоко съчувствие? Че чувството на признателност освобождава хората? На Петър и Бен им се струваше, че пеят ангели. Погледът им беше унесен, а душите — премалели от необикновено щастие. Накрая сякаш невидими ръце ги издигаха, музиката ги понесе надалече и те забравиха умората и изпитваха единствено желанието да чуват тези красиви звуци, но изведнъж някой задърпа нетърпеливо ван Холп за ръкава и го запита с груб глас:
— Колко време ще стоиш тука, капитане? Вторачил си се в тавана като болен заек. Крайно време е да тръгваме.
— Тихо! — прошепна Петър, все още в унес.
— Хайде, човече! Да вървим! — каза Карл и повторно го дръпна за ръкава.
Петър се обърна с нежелание. Нямаше да задържа момчетата против волята им. Всички освен Бен го гледаха с известен укор.
— Добре, момчета — прошепна той. — Тръгваме. Само без шум.
— Това е най-страхотното нещо, което виждам или чувам, откакто съм в Холандия! — възкликна възторжено Бен, щом излязоха навън. — Великолепно беше!
Лудвиг и Карл скришом се засмяха на неговите празни приказки, или, казано на холандски, „вар-тал“. Риакоп се прозина, Петър му хвърли поглед, от който Бен веднага почувствува, че те двамата не се различаваха чак толкова, макар единият да се възхищаваше като холандец, а другият — като англичанин; а Ламберт — преводачът, побърза да му отговори:
— Пълно право имаш да го казваш. Мисля, че в наши дни съществуват само един-два не по-лоши органа, но години наред органът на „Синт Бавън“ е бил най-внушителният в света.
— Знаете ли колко е голям? — попита Бен. — Забелязах, че и църквата е невероятно висока, а органът почти запълва дъното на голямата зала от пода до тавана.
— Така е — каза Ламберт. — А колко прекрасни изглеждаха тръбите! Като огромни сребърни колони. Те са само за украса — нали знаете? Истинските тръби са отзад — през някои може да се провре човек, а други са тънки като детска свирка. Ако говорим за размерите: първо на първо тази църква е по-висока от Уестминстърското абатство в Лондон, а както сам каза, при все това органът представлява внушителна гледка. Снощи научих от татко, че на височина е сто и осем стъпки, на ширина — петдесет стъпки, а тръбите са повече от пет хиляди. Имало и шестдесет и четири клапи — ако знаеш какво е това, аз не знам, и три клавиатури.
— Браво — каза Бен. — Имаш добра памет. А моята глава е като решето за цифри — щом ги изсипеш вътре, веднага изтичат. Помня обаче разни факти и исторически събития — това ми е утехата.
— Аз съм точно обратното — обади се ван Моунън. — Помня имена и цифри, обаче историята като цяло ми се струва направо безнадеждна неразбория. В това време Карл и Лудвиг разговаряха за някакви квадратни дървени паметници, които бяха видели вътре в черквата. Лудвиг заяви, че на всеки пишело името на погребания под него човек, а Карл настояваше, че нямало имена, а само фамилни гербове на починалите, изобразени на черен фон, и датата на смъртта, изписана със златни букви.
— Сигурен съм — казваше Карл, — защото ходих до източната страна да видя гюллето, забило се там — за него ми каза мама. В хиляда петстотин и не знам си коя година ония разбойници испанците го изстреляли към църквата ю време на служба. В стената наистина имаше гюлле, а когато се връщах, забелязах паметниците. Казвам ви, по тях нямаше и следа от имена.
— Да питаме Петър — каза Лудвиг, без да му повярва особено.
— Карл е прав — каза Петър, който, макар да разговаряше с Йакоп, беше чул спора. — Та както ти казах, Йакоп, веднъж великият композитор Хен-дел посетил Харлем и, разбира се, веднага тръгнал да търси знаменития орган. Пуснали го вътре и той тъкмо свирел с пълна сила, когато църковният орга-нист случайно влязъл. Човекът спрял с благоговение — самият той свирел добре, но за първи път чувал подобна музика. „Кой е там?“ — попитал. „Ако не е някой ангел или дяволът, значи е Хен-дел!“ Когато открил, че свири наистина великият музикант, бил още по-смаян. „Как успявате? — възкликнал той. — Вие постигате невъзможното: само с десет пръста никой на земята не би изовирил същите пасажи; две човешки ръце не могат да се справят с всички клавиши и клапи!“ „Известно ми е — отвърнал невъзмутимо Хендел. — По тези причини бях принуден да удрям понякога клавишите и с върха на носа си.“ Гръм и мълнии! Само си представи как е зяпнал старият органист!