„Един прекрасен есенен следобед момчето, което било вече на около осем години, получило разрешение от родителите си да занесе малко сладки на един сляп старец, който живеел извън града, от другата страна на дигата. Нашият приятел тръгнал да изпълни поръчението с весело сърце и след като прекарал един час с благодарния старец, взел си довиждане и се отправил обратно по пътя.
Както крачел бодро край канала, забелязал, че водите са набъбнали от есенните дъждове. Дори когато тананикал безгрижно детска песничка, той не забравял старите издържливи шлюзи, за които се грижел баща му, и изпитал гордост, че те са толкова здрави. «Ако пропуснат водата — мислело си момчето, — какво ще стане с татко и мама? А тези хубави ливади ще бъдат залени от разгневените води — татко винаги нарича водите „разгневени“ — предполагам че му се сърдят, защото толкова дълго не ги пуска в канала.» Такива мисли се въртели в главата на момчето, докато се навеждало да откъсне от красивите сини цветя по пътя.
Понякога се спирало и подхвърляло нагоре леки като перца семена и гледало колко плавно се носят; друг път се заслушвало в тихото шумолене на заека, забързан в тревата, но най-често се усмихвало, припомняйки си как грейнало от щастие умореното, напрегнато лице на слепия му стар приятел.“
— Сега ти, Хенри — и учителят кимна на следващия малък четец.
„Внезапно момчето разтревожено се огледало. Не било забелязало, че слънцето е започнало да залязва — едва сега видяло, че дългата му сянка е изчезнала. Смрачавало се, а още било далече от къщи в безлюдната долина, където дори сините цветя изглеждали сиви. Ускорило крачка и сърцето му затупкало, когато си припомнило какви истории било чувало за деца, заблудили се в глухата гора. Тъкмо се канело да удари на бяг, и го стреснал звукът на процеждаща се вода. Откъде идел? Огледало се и видяло в дигата дупчица, през която те-чала слаба струя. Няма дете в Холандия, което да не трепне при мисълта: «Дигата се е пропукала!» Момчето веднага съзряло опастността. Ако водата продължи да се процежда през малката дупчица, скоро ще я разшири и може да предизвика ужасно наводнение.
Като светкавица проблеснала мисълта какво да направи. Хвърлило цветята и се изкачило по хълма, докато стигнало дупката. Преди да осъзнае какво върши, пъхнало кутрето си в отвора. Водата спряла! «Е — помислило си то с момчешка гордост, — сега разгневените води ще бъдат удържани. Докато аз съм тук, Харлем няма да потъне!»
Отначало всичко вървяло добре, но нощта бързо се спуснала и въздухът натежал от хлад и влага. Малкият герой започнал да трепери от студ и ужас. Завикал високо, закрещял: «Ей, хора, хора!» — но никой не идвал. Студът се засилвал. Отмалялото му кутре започнало да изтръпва, болката пропълзяла по ръката му и скоро обхванала цялото му тяло. Отново извикал: «Няма ли хора наоколо? Мамо, мамо!» Уви. Милата му майка вече била заключила благоразумно вратата с твърдото намерение да му се скара на сутринта, загдето е останал да преспи при стария Йансен без разрешение. Момчето се опитало да изсвири с уста — надявало се, ако някое момче скита наоколо, да обърне внимание на сигнала му, но зъбите му така тракали, че не излизал звук. Тогава се обърнало за помощ към небето и в отговор взело свято решение: «Ще остана тук до сутринта!»“
— А сега ти, Джени Добс — каза учителят. Очите на Джени бяха просълзени, но тя пое дълбоко въздух и продължи:
„Среднощната луна осветила малката самотна фигура, приседнала на един камък по средата на дигата. Момчето било склонило глава, но не спяло. От време на време едва повдигало едната си ръка и с безпокойство разтривало другата, която сякаш била сраснала с дигата. Често обръщало побледнялото си, обляно в сълзи лице, когато чуело или му се сторело, че чува шум.
Можем ли да си представим всички страдания на това дълго и страшно бодърствуване — какви съмнения са го мъчили, какви детски страхове е изпитвало, когато е мислело за топлото си легло у дома, за братята и сестрите си, а после се взирало в студената, мрачна нощ! Ако издърпа пръстчето си, разгневените води може да се разгневят още повече, да се втурнат и да не спрат, докато не се изсипят върху града. Не, трябва да удържи до разсъмване — ако остане живо. Не било много сигурно, че няма да умре преди това. Какво бучало в ушите му? Какво се забивало и пробождало като нож тялото му от глава до пети? Вече не знаело дали ще може да отдръпне пръста си дори ако поиска.