Известно време Бен се пързаляше мълчаливо. Толкова много неща привличаха вниманието му, че почти беше забравил другарите си. Известно време наблюдава лодките-шейни, които летяха по замръзналата повърхност на Харлемското езеро и се виждаха от канала като на длан. Платната им бяха огромни, много по-големи от тези на обикновените лодки. Бяха поставени на триъгълна рамка, с метален плъзгач във всеки край — най-широката част на триъгълника пресичаше носа, а върхът се издигаше отвъд кърмата. Имаха кормила за управление и спирачки — ако искаш да намалиш хода. Бяха с най-различни размери и вид — от грубо направени лодчици, карани от момчета, до огромни красиви лодки с весели забавляващи се компании и екипаж от вещи моряци с къси лули в уста, които с тежки и отмерени движения гласяха платната, лавираха и променяха курса.
Едни лодки бяха ярко боядисани или варакосани, а от върховете на мачтите им се развяваха дълги шарени знамена; други — бели като сняг, с безупречно чисти платна, издути от вятъра, приличаха на лебеди, понесени от мощно течение. Загледан в една такава лодка в далечината, Бен дотолкова се вживя, че му се стори да чува безнадежден, ужасен крясък на лебед, но скоро откри, че звукът идваше от много по-близък и по-неромантичен източник — от лодката-шейна на около петдесет ярда от него, ударила спирачки, за да избегне сблъскването с натоварена с торф шейна.
Такива лодки рядко минаваха по канала и появата им обикновено предизвикваше немалко оживление сред кънкьорите, особено сред по-плахите, но този ден сякаш всички лодки-шейни в областта бяха пуснати на вода, тоест — на леда, и каналът получи полагаемия му се брой.
Макар гледката да го радваше, Бен често се стряскаше от шеметното приближаване на неудържимите лекокрили лодки, заплашващи да се стрелнат в най-неочаквана посока. Трябваше да съсредоточи всички сили, за да не застава на пътя на минаващите и да внимава да не би кресливите дребосъци да го съборят с шейните си. Веднъж спря, за да погледа как едни момчета правят дупка в снега и се готвят да използуват риболовните си копия. Точно когато се канеше да продължи, внезапно нещо го блъсна и той се озова в скута на една стара дама. Нейният стол-шейна беше налетял върху му изотзад. Старата дама закрещя, а слугата, който я буташе, изсъска предупредително. В следващия миг Бея осъзна, че се извинява на вятъра — старата дама беше далече напред.
Но това бе малка беда в сравнение с тази, която го заплашваше сега. Огромна лодка-шейна, опънала всички платна, се носеше по канала и Бен почти се вцепени от мисълта, че ще бъде мигновено смазан. Връхлиташе отгоре му! Вече видя позлатения нос, чу вика на шкипера, усети огромния утлегар да профучава точно над главата му, в един миг ослепя, оглуша, онемя и се намери да лежи на няколко ярда на грамадното, прилично на кънка кормило. Беше минало на инч от рамото му и той оцеля! Оцеля, за да види отново Англия, оцеля, за да целуне милите лица, които за миг се мярнаха пред очите му едно по едно — баща му, майка му, Роби и Джени. Огромният утлегар сякаш беше запокитил образите им право в душата му. Едва сега разбра колко много ги обича. Може би поради тази мисъл той невъзмутимо посрещна упреците на хората от канала, които явно смятаха, че щом едно момче се е изложило на опасност, то непременно е лошо момче, което трябва незабавно да нахокат. Като капак, Ламберт също го сгълча:
— Мислех, че с тебе е свършено, лекомислено човече! Защо не гледаш къде вървиш? Не ти стигна да седиш по скутовете на старите дами, та всяка минаваща лодка искаш да превръщаш в колесницата на бог Вишну!44 Ако не внимаваш, скоро ще трябва да те предадем на анспрекърите!