— Моля ви, недейте! — с престорено смирение каза Бен. Но като видя как са побледнели устните на Ламберт, добави тихо: — Убеден съм, че през целия си изминал живот съм премислил по-малко, отколкото през този миг, ван Моунън.
Не получи отговор и известно време двете момчета се пързаляха мълчаливо.
Скоро до ушите им стигна слабият звън на далечни камбани.
— Стой! — каза Бен. — Какво е това?
— Карильони — отговори Ламберт. — Пробват камбаните в параклиса на ей онова село. Ах, Бен, трябва да чуеш камбаните в „Новата църква“ в Делфт — ненадминати са!. Близо петстотин сладкогласни камбани има там, а на тях свири един от най-добрите звънари в Холандия. Работата не е лека — казват, че този човек дотолкова се изтощавал при тези изпълнения, че после направо трябвало да си ляга. Представяш ли си — камбаните са прикрепени към нещо като клавиатура, каквато имат пианата. Има и куп педали за краката. Когато се свири бърза мелодия, изпълнителят прилича на ритаща жаба, прикована с шиш за стола.
— Засрами се! — възмути се Бен.
Петър беше временно изчерпал запаса си от хар-лемски смешки и като не му оставаше нищо друго, освен да се пързаля, забърза с тримата си другари да настигне Ламберт и Бен.
— Това англичанче е доста бързоходно — каза Петър. — И чистокръвен холандец да беше, едва ли би се справял по-добре. Обикновено братята на Джон Бул, качени на кънки, представляват жалка гледка. Привет, ван Моунън, почти бяхме загубили надежда, че ще имаме честта отново да ви срещнем. От кого бързате да избягате?
— Охлюви с охлюви! — рече Ламберт. — Къде се бавите?
— Заприказвахме се … Пък и спряхме веднъж, за да дадем възможност на Поот да си почине.
— Изглежда вече доста изтощен — каза Ламберт тихичко.
В този миг една красива лодка-шейна с вдигнати платна и развети вимпели леко се плъзна край тях. На борда й беше пълно с деца, увити от глава до пети. Погледнеше ли ги човек от леда, виждаше само засмените им личица, омотани с ярки вълнени шалове. Всички хорово пееха в чест на свети Никлас. Стотина детски гласчета нестройно подхванаха мелодията, която плавно се извиси в съвършена хармония:
ГЛАВА XX
ЙАКОП ПООТ ПРОМЕНЯ ПЛАНА
Песента заглъхна в далечината. Момчетата се уловиха, че в желанието си да бъдат по-близо до лодката, бяха започнали да се пързалят в обратна посока и се спогледаха.
— Каква красота! — възкликна ван Моунън.
— Като приказка! — добави Лудвиг.
Йакоп се запързаля към Бен и както винаги, кимна и заговори:
— Топре е така. Тоси нашин е най-хупав. По-тобре да феемем лотка то Лейдън.
— Да вземем лодка ли? — разочаровано извика Бен. — Та нали планът ни е да стигнем на кънки, а не да ни возят като малки деца.
— Дайвълс!45 — ядоса се Поот. — Лотките не са само са тецата … са пепетата …
Момчетата се засмяха, но размениха неловки погледи. Голяма зеселба щеше да бъде да се качат на лодка, ако им се отдадеше случай, но нима можеха така да изоставят голямото си начинание? Кой би се осмелил да си го помисли?
Веднага започнаха да обсъждат идеята.
Капитан Петър ги накара да спрат.
— Момчета — каза той, — хрумна ми, че в случая трябва да се допитаме до желанията на Йакоп. Нали той предложи екскурзията?
Карл се изсмя и хвърли презрителен поглед към Йакоп:
— Да не би да е уморен някой? Цяла нощ ще почиваме в Лейдън.
Лудвиг и Ламберт изглеждаха смутени и разочаровани. Шега ли е да се простиш със славата, че си изминал на кънки целия път от Брук до Хага и обратно? И двамата се съгласиха, че спорът трябва да се разреши от Йакоп.
Умореният добродушен Йакоп! — Мигновено усети какво мислят всички.
— Не, не — каза той на холандски. — Пошегувах се. Разбира се, че ще продължим на кънки.
Всички момчета нададоха радостен вик и потеглиха с възобновени сили.