— Ехей! Колко бързо вървим! — извика Бен. — Страшна работа! По-добре ли си, Йакоп?
— По-топре, плакотаря.
— О, след десетина минути ще ти мине всичко. Тук човек се чувствува като птица. Йакоп кимна и запремига.
— Не заспивай, Йакоп! Много е студено. Ако заспиш, може и да не се събудиш. Човек може да умре от замръзване.
— Ас не саспифаш — каза уверено Йакоп и след малко вече хъркаше.
Карл и Лудвиг избухнаха в смях.
— Трябва да го разбудим — извика Бен. — Казвам ви, това е опасно, Йакоп, Йакоп!
Капитан Петър се намеси, защото три от момчетата се забавляваха да помагат на Бен.
— Глупости! Не го бутайте. Оставете го, момчета. Никой замръзващ не хърка така. Покрийте го с нещо. Ето, тази пелерина ще свърши работа. Нали може? — И погледна към кърмата, за да получи разрешение от шкипера да я използува.
Човекът кимна.
— Ето така — каза Петър, като внимателно нагласяше дрехата. — Нека спи. Ще скача като агънце, когато се събуди. На какво разстояние сме от Лейдън? — попита той шкипера.
— На не повече от две лули — гласът се извиси сред пушека, като на някой дух от приказките (пуф, пуф!), — ако вятърът се задържи (пуф, пуф, пуф!).
— Какво казва човекът, Ламберт? — попита Бен, опрял ръцете си е нахлузени ръкавици на бузите, за да се предпази от пронизващия студ.
— Казва, че сме на две лули път от Лейдън. Половината местни жители измерват разстоянието по времето, за което изпушват една лула.
— Колко смешно!
— Виж какво, Бенджамин Добс — каза Лам-берт, който безкрайно се възмути от подигравателната усмивка на Бен, — ти си свикнал да наричаш всяко второ нещо, което срещаш от тази страна на Немския океан, „смешно“. Тази дума на тебе може да ти се вижда подходяща, но не и на мене. Когато искаш да кажеш, че нещо е смешно, само си спомни за английския обичай, когато се избира кмет на Лондон, да го карате да брои гвоздеите на подкова, за да докаже учеността си.
— Кой ти е казал, че изобщо имаме такъв обичай? — извика Бен, мигновено помръкнал.
— Кой, кой! Защо да ми казват? Аз си го знам. Чел съм по книгите и е самата истина. Изненадва ме — продължи Ламберт, — че ти живееш в блажено невежество за прекалено много от смешните неща, които стават на твоята страна от картата.
— Виж ти! — възкликна Бен, като се мъчеше да не се усмихне. — Щом се върна, ще проуча тази работа с кмета. Сигурно има някаква грешка. Бър! Колко бързо вървим! Славно си пътуваме!
Наистина се плъзгаха по леда великолепно — или плаваха? Не зная как да го нарека. Може би „летяха“ е най-подходящата дума, защото момчетата се чувствуваха почти като Синбад мореплавателя, когато се носел през облаците, вързан за птицата Рох, или като Белерофонт, понесен по въздуха върху крилатия си кон Пегас. Плъзгане, плаване, летене — както и да го наречеш, всичко мигновено оставаше далече назад — и преди да успеят да си поемат дъх, самият Лейдън с островърхите покриви хвърчеше към тях, за да ги посрещне насред пътя.
Когато съзряха града, беше крайно време да събудят спящия. Като извършиха този подвиг, видяха, че се сбъдват думите на Петър. Силите на младия господин Йакоп се бяха възвърнали и той беше в отлично настроение.
Шкиперът слабо запротестира, когато Петър, със сърдечни благодарности, се опита да пъхне няколко сребърни монети в грубата му, кафява ръка.
— Нали разбирате, млади господине — каза той, като дърпаше ръката, си, — да возиш пътници е едно, а да правиш услуга — съвсем друго.
— Зная — каза Петър, — но нали твоите момчета и момичета ще искат да им дадеш бонбони, когато се прибереш. Купи им бонбони в чест на свети Никлас.
Човекът се усмихна.
— Право казваш, толкова дечица имам, че цяла лодка могат да напълнят. Бива си те, млади господине, как само отгатна.
Този път възлестата ръка се протегна сякаш съвсем небрежно, но дланта й беше обърната нагоре. Петър бързо пусна парите и се отдръпна.
Скоро платното беше смъкнато. Застъргаха спирачките и дъжд от парченца лед се изсипа край лодката.
— Довиждане! — завикаха момчетата и сграбчили кънките си, едно по едно запрескачаха през борда. — Много благодарим!
— Довиждане, до… Стойте! Чакайте! Върнете ми палтото!
В същия миг Бен грижливо помагаше на братовчед си да прекрачи през борда.
— Какво крещи този човек? Ах, да, още си наметнат с пелерината му.
— Прафо касва — отговори Йакоп, който правеше опити да скочи и се препъваше по лодката. — Сатофа му е толкофа тешко.