— Искаш да кажеш, затова ти е толкова тежко ли?
— Та. Сатофа ти е толкофа тешко, тошно така — каза невинно Йакоп, като се мъчеше да се освободи от омоталата се дреха. — Котофо, тай му фетнака тофа и му каши, че съм му много плакотарен.
— Хайде! Към странноприемницата! — извика Петър, щом влязоха в града. — Не се помайвайте, приятели!
ГЛАВА XXI
МЪНЕР КЛЕФ И НЕГОВОТО МЕНЮ
Момчетата скоро откриха скромно заведение близо до Бредстрат48 със смешен изрисуван лъв над вратата. Странноприемница „Родъ леу“ — „Червеният лъв“. Неин стопанин беше Хъйхънс Клеф — як холандец с къси крака и много дълга лула.
Вече бяха гладни като вълци. Обедът в Харлем само беше раздразнил апетита им, който се увеличи от пързалянето и бързото пътуване с платна по канала.
— Хайде, стопанино, давайте каквото имате! — извика Петър доста надменно.
— Мога да ви дам каквото пожелаете, всичко! — отговори мънер Клеф, като направи сложен поклон.
— Дайте ни тогава наденици и пудинг.
— Ах, господине, надениците свършиха. И пудинг няма.
— Тогава салмагунди49, и то повече!
— И то свърши, млади господине.
— Дайте яйца, но по-бързо!
— Яйцата през зимата никак не засищат — отговори съдържателят, като се нацупи и вдигна вежди.
— И яйца ли няма? Тогава хайвер.
Холандецът вдигна двете си пълни ръце:
— Хайвер ли? Та той е направо златен. Кой продава сега хайвер?
Петър беше ял хайвер от време на време у дома. Знаеше, че го правят от есетра и от други големи риби, но нямаше представа каква е цената му.
— Е, добре, стопанино, какво имате тогава?
— Какво има ли? Всичко. Има ръжен хляб, кисело зеле, картофена салата и най-тлъстата херинга в Лейдън.
— Как мислите, момчета? — попита капитанът. — Става ли?
— Да — завикаха изгладнелите младежи. — Само да побърза!
Стопанинът се оттегли като човек, който върви насън, но скоро широко отвори очи при вида на изчезващите като по чудо херинги. После се появиха (или по-скоро изчезнаха) картофената салата, ръженият хляб и кафето; утрехтската вода с портокалова есенция и накрая — парчето сух сладкиш с джинджифил. Последният деликатес не беше в обичайното меню, но мънер Клеф, доведен до крайност, тържествено го отдели от личните си запаси и само примигна примирено, когато ненаситните млади пътници се изправиха с думите, че вече са се нахранили.
„Оставаше и да не са!“ — каза си съдържателят — но нито мускулче не мръдна на лицето му.
Като потриваше леко ръце, той попита:
— А дали господата желаят легла?
— „Дали господата желаят легла?“ — подигравателно повтори Карл. — Що за въпрос? Не сме се одрямали?
— Съвсем не, млади господине, но ще трябва да затопля и проветря постелите. Никой в „Червеният лъв“ не спи с влажни чаршафи.
— А, така ли? Ще се върнем ли да преспим тука, капитане?
Петър беше свикнал на по-добро, но идеята му се видя забавна.
— Защо не? — отговори той. — Ще прекараме отлично тука.
— Ваше благородие казва самата истина — каза стопанинът особено почтително.
— Много е хубаво да те наричат „ваше благородие“ — прошушна със смях Лудвиг на Ламберт, докато Петър отговаряше:
— Добре, стопанино, можете да приготвите стаите за девет часа.
— Имам прекрасна стая с три легла, която ще стигне за всичките господа — придумваше го мънер Клеф.
— Достатъчно е.
— Фюйт! — подсвирна Карл, когато излязоха на улицата.
Лудвиг трепна.
— Какво още има?
— Нищо. Само дето мънер Клеф от „Червеният лъв“ едва ли си представя как ще обърнем наопаки стаята. Ще има да летят възглавници.
— Стига! — извика капитанът. — Сега, момчета, ще трябва да открия този велик доктор Букмая. Ако е в града, няма да бъде трудно да го открием, защото, когато дойде, винаги отсяда в „Златният орел“. Мислех си, че ще си легнете веднага, но щом като сте още будни, какво ще кажете да придружите Бен до Музея или до Статхъйс?
— Съгласни сме! — извикаха Лудвиг и Ламберт, но Йакоп предпочиташе да отиде с Петър. Напразно Бен се опита да го убеди да остане в странноприемницата. Йакоп заяви, че никога не се е чувствувал „по-топре“ и че най-много от всичко на света иска да се поразходи из града, защото за пръв път „отифа ф Лейдън“.
— Нищо няма да му стане — каза Ламберт. — Само колко дълъг беше този ден — и как славно прекарахме! Изглежда ми невероятно, че тази сутрин все още сме били в Брук. Йакоп се прозина.
— Много съм доволен — каза той, — но ми се струва, че пътуваме вече цяла седмица.
Карл се засмя и измърмори, че някой си е дремнал поне двадесет пъти. Стигнаха ъгъла.