Казах, че освен лунната светлина още нещо се движеше по голия лъскав под — малко по-бързо от светлината, но не по-малко предпазливо.
Събуди се, Лудвиг! Пиратът от картината е оживял!
Обаче Лудвиг не се събужда — само стене насън.
Не чува ли Карл шума? Карл — храбрият, безстрашният?
Не — Карл сънува надбягването.
А Йакоп? Ван Моунън? Бен?
И те спят и сънуват надбягването, а гласът на Катринка звънти в съня им — смеешком, тя прехвърча край тях, а сегиз-тогиз ги залива вълната от звуците на големия орган.
А нещото продължаваше бавно-бавно да се движи.
Петър! Капитане Петър, става опасно!
Петър не чу повика, но в съня си се плъзна няколко хиляди стъпки от един айсберг към друг и силното преживяване го събуди.
Брей, колко беше измръзнал! В безизходица и отчаяние той побутна какавидата — но напразно. Чаршаф, одеяло и постелка бяха плътно увити около безчувственото тяло на Йакоп. Петър погледна сънено към прозореца.
„Ясна лунна светлина — помисли си той. — Утре времето ще е хубаво. А! Какво е това?“
Той видя движещото се нещо или по-скоро нещо черно, свито на пода, защото то бе спряло да се движи, когато Петър се размърда.
Петър безмълвно го наблюдаваше.
Скоро нещото отново се раздвижи, идваше все по-близко. Беше някакъв човек, който пълзи по корем.
Първата мисъл на капитана бе да извика, но спря за миг, за да разсъди.
Пълзящият държеше нож в ръката си. Това беше страшно, но Петър по природа умееше да се владее. Когато мъжът обърнеше към него глава, очите на Петър се затваряха, той сякаш спеше — в останалото време обаче будният, остър поглед на капитана нямаше равен на себе си.
Все по-близо и по-близо допълзяваше крадецът. Гърбът му вече беше съвсем до Петър. Положи безшумно ножа на пода; едната му ръка се протегна предпазливо, за да дръпне дрехите от стола до леглото на капитана — обирът започваше.
Сега дойде времето на Петър! Затаил дъх, той скочи и се хвърли с цяло тяло върху гърба на крадеца, зашеметявайки разбойника със силата на удара. Да сграбчи ножа беше въпрос на миг. Крадецът започна да се бори, но Петър беше възседнал като великан проснатото му тяло.
— Само да мръднеш — каза храброто момче с най-страшния глас, на който беше способно, — само да мръднеш на педя и ще забия ножа във врата ти. Момчета! Момчета, събудете се! — извика той, като все така натискаше към пода черната глава, насочил към нея ножа. — Помогнете ми! Хванах го.
Какавидата се обърна на другата страна и не даде друг признак, че е чула.
— Скачайте, момчета! — извика Петър, без да трепне. — Лудвиг, Ламберт! Гръм и мълнии — да не сте умрели?
Умрели ли? Нищо подобно. В миг ван Моунън и Бен бяха на крака.
— Ей, какво става? — завикаха те.
— Хванах крадец — каза Петър хладнокръвно.
Не шавай, мошенико, или ще ти отрежа главата! А сега, момчета, отрежете въжета от леглата си — не бързайте — ако помръдне, той е мъртъв.
Петър чувствуваше, че тежи поне хиляда фунта51. И така беше наистина, щом в ръката си държеше иожа. Мъжът мърмореше и ругаеше, но не смееше да мърда.
Лудвиг вече беше станал. В джоба на панталоните си имаше огромен сгъваем нож — голямата му гордост. Сега щеше да им свърши добра работа. В миг Момчетата махнаха завивките от кревата — той беше целият опасан с въже.
— Сега ще го отрежа — извика Лудвиг, като се мъчеше да престърже възела. — Здраво го дръж, Петър!
— Не бой се! — отговори капитанът, като бодна за предупреждение крадеца.
Скоро момчетата вече сръчно дърпаха въжето. Накрая го извадиха — дълго, здраво парче.
— Сега момчета — изкомандува ги капитанът, — хванете ръцете на мошеника! Скръстете ги на гърба му! Точно така! Извинявайте, че ви преча — завържете ги здраво!
— И краката на злодея да вържем! — извикаха развълнуваните момчета, като правеха възел след възел с херкулесова сила.
Заловеният смени тона.
— Ох-ох! — стенеше той. — Пожалете клетия болник — аз просто вървях в съня си.
— Аха — измърмори Ламберт, като затягаше въжето, — значи си спал? Е, ще те събудим тогава.
Мъжът през зъби процеждаше страшни закани, после завика жалостиво: