— Развържете ме, млади господа! Имам пет деца в къщи. Кълна се в свети Бавън, че на всекиго ще дам по десет гулдена, само ме освободете!
— Ха-ха! — изсмя се Петър.
— Ха-ха! — изсмяха се и останалите.
После дойдоха заплахите — заплахи, от които Лудвиг направо потрепери, но продължи да го увива и връзва с удвоени сили.
— Стой, господин грабителю — предупреди го ван Моунън. — Ножът е много близо до гърлото ти. Ако раздразниш капитана, не се знае какво може да се случи.
Крадецът разбра намека и потъна в мрачно мълчание.
Точно в този миг какавидата се размърда и Йакоп седна в леглото.
— Какво става? — попита той, без да отваря очи.
— Какво става ли? — повтори като ехо Лудвиг, като едновременно трепереше и се смееше. — Ставай, Йакоп! Чака те работа. Ела да възседнеш гърба на тоя приятел, докато се облечем — вкочанясали сме се!
— Какъв приятел? Гръм и мълнии!
— Да живее Поот! — завикаха момчетата, а Йакоп се свлече бързо на пода както си беше със завивките, с един поглед разбра каква е работата и се отпусна тежко до Петър върху гърба на крадеца.
Само как застена мъжът!
— Няма смисъл да го държим повече така, момчета — каза Петър и се изправи, но веднага се наведе и измъкна от пояса на мъжа револвер. — Излиза, че през последните десет минути съм бдял над това красиво малко оръжие. Със спуснат ударник е и е можело да изгърми при най-малкото движение. Сега вече е безопасно. Двамата с тебе, Ламберт, ще идем да повикаме полицията. Не съм си представял, че може да е толкова студено …
— А къде е Карл? — попита едно от момчетата. Те се спогледаха. Без съмнение, Карл не беше между тях.
— Ох! — извика Лудвиг, най-после истински изплатен. — Къде ли е? Да не се е бил с крадеца и той да го е убил?
— Нищо подобно — каза тихо Петър, като закопчаваше дебелия си жакет. — Погледнете под креватите.
Погледнаха. Карл не беше там.
Точно тогава чуха суетня по стълбите. Бей побърза да отвори вратата. Съдържателят почти се строполи вътре. Беше въоръжен е голяма широко-цевна пушка. Следваха го двама-трима наематели и дъщеря му, вдигнала в едната си ръка тиган, а в другата — свещ. Зад нея, блед и уплашен на вид, беше „сърцатият“ Карл.
— Ето го вашия човек, стопанино — каза Петър и кимна към задържания.
Стопанинът вдигна пушката, момичето изпищя, а Йакоп, по-чевръст от всякога, бързо се изтъркули от гърба на крадеца.
— Не стреляйте! — извика Петър. — Ръцете и краката му са вързани. Да го преобърнем и да видим как изглежда.
Карл бързо пристъпи напред и гръмко изрече:
— Да. Ще го преобърнем, и то по начин, който няма да му се хареса. Добре, че го хванахме!
— Ха-ха — изсмя се Лудвиг. — А ти къде беше, млади господине?
— Къде бях ли? — отвърна сърдито Карл. — Къде другаде, освен да предупредя за опасността?
Момчетата се спогледаха, но бяха прекалено щастливи и възторжени, за да кажат някоя лоша дума. Карл без съмнение си беше възвърнал храбрия вид. Зае се да преобръща безпомощния крадец, а другите трима му помагаха.
Докато легналият възнак мъж ругаеше и мърмореше, Лудвиг взе свещта от ръката на момичето.
— Искам добре да разгледам тоя красавец — каза той и се приближи. Едва изрекъл това, побледня и така силно трепна, че за малко да изпусне свещта.
— Пиратите! — извика той. — Погледнете, момчета, това е човекът, който седеше край огъня.
— Разбира се, че е той — обади се Петър. — Преброихме си парите пред него като последни глупаци. Какво трябва да прави човек с пиратите, братко Лудвиг? Един месец в затвора е достатъчно наказание.
Дъщерята на съдържателя беше напуснала стаята. Сега се втурна вътре с чифт огромни дървени обувки.
— Виж, татко! — извика тя. — Ето ги големите му грозни обуща. Това е човекът, когото настанихме в съседната стая, след като младите господа си легнаха. Ах! Как сбъркахме, че изпратихме клетите знатни гости горе, далече от погледа!
— Злодей! — изсъска съдържателят. — Посра ми къщата ми! Веднага отивам за полиция!
След не повече от петнадесет минути в стаята влязоха двама сънливи на вид офицери. След като казаха на мънер Клеф, че трябва да се яви рано сутринта с момчетата пред съдията, за да се оплаче, те си тръгнаха с маршова стъпка, отвеждайки заловения.
Човек би помислил, че капитанът и подчинените му няма да могат да заспят повече, но още не е изнамерена котва, която да удържи младостта и чистата съвест от плаване по реката на сънищата. Момчетата бяха прекалено уморени, за да позволят на толкова дребно нещо, като залавянето на крадец, да ги държи будни. Скоро те бяха отново в креватите, понесени към необичайни случки с познати участници. Лудвиг и Карл си бяха постлали на пода. Единият беше вече забравил пиратите, надбягването — всичко. Другият — Карл — обаче беше съвсем буден. Той чуваше тържествената нощна музика на камбаните, чуваше неприятното тракане от дървеното клепало на нощния пазач всеки четвърт час, виждаше как лунната светлина плавно се отдръпва от прозореца, как розовата утринна светлина го залива и през цялото време мислеше: „Пфу! Какъв страхливец се показах!“ Насаме, без някой да го вижда или чува, Карл Схомъл съвсем не беше толкова самонадеян, колкото Карл Схомъл, който наперено потропва с ботушите.