— Така да бъде! — каза с въодушевление Ламберт, а Лудвиг ван Холп гледаше брат си с такова чувство на неприкрита гордост, че на Йакоп Поот, който беше единствен син в семейството, му се прииска от все сърце малкото създание, погребано край старата църква в Брук, да беше живо и да растеше заедно с него.
— Хъм — каза Карл. — Не е зле да бъдеш благочестив, всеопрощаващ и така нататък, но аз съм суров по природа. Тези красиви мисли отскачат от мене като парченца град — а в крайна сметка това не засяга никого.
Петър усети, че в това недодялано признание имаше зрънце доброта. Той протегна ръка и каза с откровен, сърдечен глас:
— Хайде, Карл, нека си стиснем ръцете и бъдем добри приятели, макар да не се разбираме напълно по някои въпроси.
— Разбираме се по-добре, отколкото си мислиш — каза начумереният Карл, като стисна ръката му.
— Съгласен съм — отвърна бодро Петър. — А сега, ван Моунън, чакаме да узнаем желанията на Бенджамин. Къде би искал да отиде?
— В Египетския музей — отговори Ламберт, след като набързо се посъветва с Бен.
— Намира се на Бредстрат. Значи, музеят! Напред, момчета!
ГЛАВА XXIV
ОБСАДЕНИТЕ ГРАДОВЕ
— Широкият площад пред нас — каза Ламберт на Бен, с когото вървяха редом — е красив през лятото със сенчестите си дървета. Нарича се Рюинъ52. Преди години тук е било пълно с къщи, а Рапънбърхският канал — ето го! — е минавал през улицата. Един ден край брега спрял шлеп, натоварен с четиридесет хиляди фунта барут за Делфт, и на моряците им хрумнало да си приготвят обяд на палубата. Преди дори да се усетят, всичко хвръкнало във въздуха. Много хора загинали, а около триста къщи били пръснати на всички страни.
— Какво! — възкликна Бен. — Наистина ли взривът разрушил триста къщи?
— Наистина. По това време баща ми бил в Лендън. Казва, че било ужасно. Взривът станал точно по обяд и наподобявал вулкан. Тази част от града мигновено пламнала, сградите се сгромолясвали, а мъже, жени и деца стенели под развалините. В града пристигнал самият крал и татко казваше, че постъпил благородно, като прекарал цяла нощ по улиците и окуражавал оцелелите в усилията им да угасят пожара и да спасят колкото може повече хора изпод купищата камъни и отломъци. По негов почин из цялото кралство събирали помощи за пострадалите, освен стоте хиляди гулдена, изплатени от държавната хазна. Тогава татко е бил само на деветнадесет години — мисля, че е станало през 1807 година, — но си спомня всичко много ясно. Между загиналите бил и един негов приятел — професор Люзак. В църквата „Свети Петър“ — тя е малко по-нататък, най-чудатата църква, която можеш да си представиш — са сложили паметна плоча, на която е изобразен професорът, както е изглеждал, когато са го открили след взрива.
— Какво странно хрумване! А паметникът на Бурхавъ не е ли също в „Свети Петър“?
— Не си спомням. Може би Петър знае.
Капитанът зарадва Бен, като каза, че паметникът наистина е там и че може би през деня ще отидат да го видят.
— Ламберт — продължи Петър, — попитай Бен дали е видял снощи портрета на ван дър Верф в Кметството.
— Не — каза Ламберт, — мога да ти отговоря, без да го питам. Беше твърде късно и не влязохме. Обаче, момчета, Бен знае страхотно много. Вече ми разказа един том от холандската история. Обзалагам се, че обсадата на Лейдън е на върха на езика му.
— Тогава ще си опари езика — прекъсна го Лудвиг — защото, ако описанието на Билдърдейк е вярно, било е доста горещо време.
Бен ги гледаше с въпросителна усмивка.
— Говорим за обсадата на Лейдън — обясни Ламберт.
— О, да — каза оживено Бен, — бях забравил за това. Точно тука е била. Хайде да извикаме три пъти „ура“ за ван дър Верф!
— Тихо! — побърза да го прекъсне ван Моунън и обясни, че макар холандците да са патриоти, полицията няма да остави група момчета да си крещят по улицата посред бял ден.
— Какво? Не можем да приветствуваме ван дър Верф? — извика възмутено Бен. — Един от най-великите хора в историята! Просто невероятно! Та нали е задържал месеци наред сеещите смърт испанци! Врагът заобикалял града от всички страни; огромните черни укрепления изпращали огън и разруха в самото му сърце — но той не се предавал! Всички жители се държали геройски — включително жените и децата, храбри и неудържими като лъвове. Храната привършвала, дори тревата между камъните на паважа изчезнала — хората се радвали, ако намерят за ядене коне, котки, кучета и плъхове. После дошла чумата — със стотици умирали по улиците, но не се предавали! Когато не можели вече да издържат, храбрите хора наобиколили ван дър Верф на градския площад и го молели да отстъпят. А какво им казал благородният стар кмет? „Заклех се, че ще защищавам града и с божия помощ възнамерявам да го сторя. Ако тялото ми може да утоли глада ви, вземете го и си го поделете — но докато съм жив, не очаквайте да се предам!“ Ура, ур …