Бен гръмогласно завика и Ламберт шеговито запуши с ръка устата на приятеля си. Момчетата, гъвкави като каучук, се хвърлиха в бърза схватка — страшна на глед, но носеща радост на човешката природа в стадия на попова лъжичка.
— Какфо стафа, Пен? — попита Йакоп, забързан към тях.
— О, нищо — запъхтяно отвърна Бен. — Само дето ван Моунън се страхува, че може да предизвика английски бунт в този порядъчен град. Не ми даде да извикам три пъти „ура“ за стария ван дър…
— Йа, йа … не е хупаво да се фика — фтика се шум… Ще фитиш опраса на ван дър Дуе в Стат-хъйс.
— Ще видя ван дър Дуе ли? Мисля, че там имат портерта на ван дър Верф.
— Йа … на ван дър Верф — отговори Йакоп. — Какфо значение има! Еднакво топри са и двамата.
— Да, ван дър Дуо е благороден холандец, но той не е бил ван дър Верф. Зная, че е защищавал града като дялан камък …
— Как мошеш да касфаш такова нещо, Пенча-мин? Не е защищафал грата с камъни, бил се е като топър фойник с орътия. Ти опичаш та се натсмифаш над феишко холантско.
— Не, не! Казах, че е защищавал града като дялан камък. Това е много хвалебствен израз, сега ще ти го обясня. Ние, англичаните, наричаме дори дук Уелингтън дялан камък.
Йакоп изглеждаше озадачен, но възмущението му вече намаляваше.
— Е, няма знашение. Прети не мислех, че фойник и камък е едно и също. Няма знашение.
Бен се разсмя чистосърдечно и като видя, че братовчед му се е изморил да говори на английски, обърна се към приятеля си, който знаеше и двата езика:
— Ван Моунън! Казват, че същите пощенски гълъби, които донесли на обсадения град успокоителните вести, се намират някъде в Лейдън. Много искам да ги видя. Просто невероятно! Ако в най-тежкия миг вятърът не беше променил посоката си, ако не беше вдигнал вълни, в които да се издавят стотици испанци, и не беше дал възможност на холандските корабчета, натоварени с хора и храна, да доплуват по залятата суша право до градската порта … А гълъбите свършили голяма работа, като носели писма дотам и обратно. Някъде четох, че от този ден за тях започнали да се грижат с почит, а когато умрели, ги препарирали и ги поставили на сигурно място в Кметството. Непременно трябва да ги видим!
Вай Моунън се засмя.
— По същата логика, Бен, се предполага, че ако отидеш в Рим, ще се надяваш да видиш именно гъските, спасили Капитола. Но няма да е трудно да видим гълъбите. Те са в същата сграда, където е портретът на ван дър Верф. Къде отбраната е била по-силна, Бен — при обсадата на Лейдън или при обсадата на Харлем?
— Е — замислено започна Бен, — ван дър Верф е един от моите герои, нали всеки си има любими исторически личности… Но аз наистина мисля, че при обсадата на Харлем са се съпротивлявали дори по-храбро и по-героично, отколкото в Лейдън. При това защитниците били пример на безстрашие и душевна сила за лейдънските страдалци, защото първо дошъл техният ред.
— Не зная много за Харлемската обсада — каза Ламберт, — освен че е била през 1573 година. Кой е победил?
— Испанците — каза Бен. — Холандците се държали месеци наред. Нито един мъж не отстъпил — нито една жена също. Жените нарамвали пушки и храбро се сражавали до съпрузите и бащите си. Триста от тях воювали под ръководството на Кенау Хесълар — велика жена, смела като Жана д’Арк. През цялото време градът бил обкръжен от испанци, командувани от Фредерик Толедски, син на онзи хубостник херцог Алба. Откъснати, без всякаква възможност за помощ отвън, жителите сякаш били в безнадеждно положение, но над градските стени се носели техните предизвикателства. Дори хвърляли хляб във вражеския лагер, за да покажат, че не ги заплашва глад. До последния миг те отстоявали смело, в очакване на помощ, която не можела да дойде — ставали все по-смели и по-смели, докато запасите храна се изчерпали. Тогава настанал ужас. Не след дълго стотици гладуващи започнали да падат мъртви по улиците, а живите едва имали сили да ги погребат. Накрая взели отчаяно решение: пред заплахата да умрат в бавни мъчения, по-добре най-силните да се подредят в каре, като поставят по-слабите в центъра и се втурнат към смъртта като едно тяло почти без шанс да си пробият път през врага. Испанците научили за това и тъй като вярвали, че холандците са способни на всичко, решили да им предложат условия за примирие.