Бен замръзна. Можа само да промълви: «Йакоп!»“
„Йакоп!“ — чу се още един уплашен глас, после още един. Малко оставаше на Бен да припадне, но успя да се обърне. Видя тълпа момчета на ръба на стената отсреща — но Йакоп не беше между тях!
— За бога! — извика той и се втурна. — Къде е братовчед ми?
Тълпата се отдръпна. Всъщност, това бяха само четири момчета. А в средата седеше Йакоп, разтърсван от весел смях.
— Всички се изплашихте, нали? — каза той на родния си холандски. — Сега ще ви обясня какво стана. На стената имаше голям камък и аз стъпих върху него — само за да го отместя, нали разбирате, и в следващия миг камъкът падна чак долу, а аз усетих, че седя на стената с крака във въздуха. Ако в този миг не се бях дръпнал назад, без съмнение щях да се изтъркалям подир камъка. Е, дребна работа. Помогнете ми да стана, момчета.
— Ударил си се! — каза Бен, виждайки, че лицето на братовчед му малко потъмня, като го вдигаха на крака.
Йакоп се опита отново да се засмее.
— А, не. Малко ме заполя, когато се испрафих, Дрепна рапота.
Този ден не пускаха при паметника на ван дър Верф в Холандсъ керк56, но момчетата прекараха приятни мигове в Статхъйс — дълга несиметрична постройка донякъде в готически стил — груба като архитектура, но е вековете придобила живописност. Малката камбанария, огласена от камбани, сякаш беше взета назаем от някоя друга сграда и набързо прикачена в завършек.
Изкачили огромната стълба, момчетата скоро се озоваха в една доста мрачна зала, където беше шедьовърът на Люкас ван Лейдън-Хъйхънс, холандски живописец, роден преди триста и седемдесет години, който рисувал добре още на десетгодишна възраст, а петнадесетгодишен вече бил известен човек на изкуството. Картината му „Страшният съд“ е наистина една изключителна творба, като се има предвид отдалечената епоха, когато е била нарисувана. Момчетата обаче се интересуваха не толкова от откриване на достойнствата й, колкото от факта, че тя представлява триптих — нарисувана е върху три плоскости, като двете външни са прикрепени с панти и могат да се затварят при желание и така покриват главната част.
Историческите картини на Хъйхънс и други знаменити холандски художници донякъде привлякоха вниманието им — едва успяха да откъснат Бен от избледнелия стар портрет на ван дър Верф.
Кметството, както и Египетският музей се намираха на Бредстрат — най-дългата и най-красива улица в Лейдън. През нея не минава канал, а къщите, чиито островърхи фасади гледат към улицата, са боядисани във всевъзможни съчетания от цветове. Някои са много издължени, като половината от височината им заемат стъпаловидните покриви, други изглеждат прихлупени край обществените сгради и църквите. Чиста, просторна, доста сенчеста и украсена от множество елегантни домове, улицата с успех може да се сравнява с по-изисканите квартали на Амстердам. Поддържаха я в безупречен вид. Повечето канавки имаха отгоре дъсчени капаци, които се отварят като люкове и са снабдени с помпи, покрит с бляскави месингови орнаменти, излъсквани на обществени начала. Градът е пресечен от множество водни пътища — разклонения на река Рейн, която тук тече лениво, уморена от дългото странствуване. Над сто и петдесет каменни мостове свързват пресечените от каналите улици. Същата световноизвестна река, жалко подобие на красивия, волен Рейн, запълва и рова около крепостната стена, ограждаща Лейдън, а на внушителните порти, чрез които се осъществява достъпът до града, има подвижни мостове. Красиви, широки крайбрежни улици под сянката на благородни дървета ограждат каналите и правят къщите зад тях да изглеждат още по-уединени, като засилват духа на необичайно усамотяване, от който сякаш е пропито всичко.
Когато хвърляше поглед на сградите покрай Ра-пънбърхския канал, Бен малко се разочарова от вида на големия Лейдънски университет. Но като си припомни историята му — как е бил основан от принц Орански57, колко пищно е бил представен пред гражданството като награда за храбростта, проявена от жителите по време на обсадата; като си припомни великите деятели на религията, просветата и науката, които някога са учили там, и като си помисли за стотиците сегашни студенти, които ползуват облагите от обучението и научните музеи, беше готов да остави настрана архитектурната „красота“, макар да продължаваше да изпитва чувството, че не биха сбъркали, ако бяха направили много повече за външния вид на подобно учебно заведение.