Докато Бен разглеждаше портретите, господин ван Хент разказваше на момчетата за неотдавнашното си посещение в Антверпен. Това бе родното място на ковача Квентин Метсейс66, който от любов; към дъщерята на един художник започнал да учи и учил, докато не станал велик живописец. Момчетата запитаха домакина дали е видял някоя картина на Метсейс.
— Да, видях — отговори той. — Картините му са великолепни! Особено хубав е известният триптих в параклиса на Антверпенската катедрала, където в средата е нарисувано свалянето на Христос от кръста. Да си призная обаче, повече ме интересуваше неговият кладенец.
— Какъв кладенец, господине? — попита Лудвиг.
— В центъра на града, близо до същата катедрала, чиято висока камбанария е с толкова изящна изработка, че френският крал казал, че му прилича на мехълънска дантела. Кладенецът е покрит с навес в готически стил, увенчан със статуята на рицар в доспехи. Направена е изцяло от метал и доказва, че Метсейс и в ковачницата, и пред триножника е бил все художник. Голямата му слава всъщност идва от чудотворното му умение майсторски да обработва желязо.
После домакинът показа на момчетата няколко съвършени берлински отливки, които беше купил в Антверпен. Това бяха много фини метални украшения: красиви медальони с мотиви от редки картини, по краищата с нежни ажурни орнаменти — достойни, както каза той, да бъдат носени и от най-голямата красавица в страната. Впоследствие огърлицата беше подадена с поклон и усмивка на поруменялата госпожа ван Хент.
Нещо в начина, по който младата дама сведе лице над подаръка, накара мънер ван Хент да добави развълнувано:
— Мога да чета мислите ти, мила.
Тя вдигна поглед с игриво предизвикателство.
— Ах, сигурен съм в това. Мислиш си за онези жени е благородни сърца, без които Прусия щеше да падне. Познавам го по гордия блясък в очите ти.
— Значи, гордият блясък в очите ме издава — отговори тя. — Не мислех за толкова велики неща. Да си призная, просто си представях как тази красива огърлица ще подхожда иа синята ми брокатна рокля.
— Така ли! — възкликна доста унило съпругът й.
— Но мога да мисля и за другото, Йаспър, а от това подаръкът ти ще стане по-скъп. Нали си спомняш историята, Петър? Когато французите навлизат в Прусия и страната няма средства да се защити от враговете, жените накланят везните, като изсипват сребърните сервизи и украшенията ой в държавната хазна.
„Ето — помисли си домакинът, като видя светналия поглед на жена си. — Сега гордият блясък наистина е там.“
Петър отбеляза заядливо, че и в дадения случай жените са останали верни на своята суетност, защото не са се отказали от украшенията. Ако на кралството са нужни злато и сребро, те ще го отстъпят и ще използуват желязо, но няма да престанат да се кичат.
— И какво от това? — каза госпожата, като отново пламна. — Не е грях да обичаш красивите неща, щом като пригаждаш материала им според обстоятелствата. Мога да кажа само, че жените са спасили родината си и косвено са създали нова важна област в производството. Не е ли така, Йаспър?
— Разбира се, че е така, мила — рече съпругът й. — И без да му казвам, Петър сам е убеден, че в целия свят жените винаги са били на първо място, когато родината им е пред изпитание, при това (и той отправи поклон към съпругата си) собствените му съотечественички стоят най-напред в летописите на женския патриотизъм и преданост.
После домакинът се обърна към Бен и поговори с него на английски за хубавия стар белгийски град. Между другото, разказа му и за произхода на името Антверпен. Бяха учили Бен, че „Антверпен“ означава „на кея“, но господин ван Хент му даде много по-интересно обяснение.
Разказват, че преди около три хиляди години на брега на река Схелдъ, на мястото на днешния Антверпен, живеел великан на име Антигон. Великанът прибирал половината от стоките на всички кораби, които плавали край замъка. Естествено, някои били склонни да се противопоставят на този обичай. В такива случаи Антигон ги научавал друг път да имат по-добри обноски, като отрязвал и хвърлял в реката десните ръце на търговците. „Хант-верпен“ — „хвърляне на ръце“, се променило в „Антверпен“ и дало име на мястото. Върху герба на града има две ръце — какво по-добро доказателство от това за верността на преданието, особено ако човек иска да му повярва!