— Какво да правя — отговори Йакоп добродушно. — Гледайте! Наближават завоя на канала!
— Сега ще видим добре! — извика Лудвиг с голямо въодушевление.
— Петър ще излезе първи, сигурен съм!
— Няма да успее — Бен води! — настояваше Карл. — Дондър! Онази лодка-шейна ще го прегази. Не! Няма опасност. И все пак двамата са глупави като гъски. Ура! Стигнаха завоя. Кой води?
— Петър! — извика радостно Лудвиг.
— Ура за капитана! — извикаха Ламберт и Йакоп.
А Карл снизходително измърмори:
— Значи, наистина е Петър. През цялото време си мислех, че Бен е начело.
Явно, че завоят жа канала е бил крайната цел, защото след като го отминаха, двамата надбягващи се внезапно спряха.
Карл каза нещо в смисъл, че се радва, дето двамата проявяват достатъчно разум да спрат и да отпочинат, и четирите момчета се плъзнаха мълчаливо напред, за да настигнат другарите си.
През цялото време Карл тайно съжаляваше, че не се е движил заедно с Петър и Бен, тъй като беше сигурен, че лесно щеше да излезе победител. Караше кънки много бързо, макар и не особено грациозно.
Когато се приближиха, момчетата видяха, че в погледа, който Бен беше отправил към Петър, имаше смесица от объркване, възхищение и учудване. Чуха как казва на английски:
— Петър ван Холп, ти летиш по леда като същинска птица. Да знаеш, че си първият, който ме е победил, като се е надбягвал по правилата!
Петър, който разбираше английски по-добре, отколкото можеше да говори, се поклони със смях на този комплимент, но не отвърна нищо. Възможно е още да беше задъхан.
— Ах, Пенчамин, какфо си напрафил? Накорещил си се като окнеупорна тухла — не пифа така — жално нареждаше Йакоп.
— Глупости! — отговори Бен. — Мразовитият въздух скоро ще ме охлади. Не съм изморен.
— Но те победиха, моето момче, при това справедливо — каза Ламберт на английски. — Чудя се какво ли ще стане в деня на голямото надбягване?
Бен се изчерви и се засмя гордо и предизвикателно, сякаш казваше: „Сега просто се забавлявахме. Твърдо съм решил да изляза победител — каквото ще да става!“
ГЛАВА XXXI
МОМЧЕТА И МОМИЧЕТА
Когато момчетата наближиха село Ворхоут78, бяха принудени да свикат съвет. Вятърът, отначало умерен, все повече и повече се засилваше и накрая едва можеха: да се пързалят срещу му. Изглежда всички ветропоказатели в страната бяха, замислили заговор.
— Няма смисъл да се мъчим при тоя вятър — каза Лудвиг. — Проправя си път през гърлото на човека като нож.
— Тогава си дръж устата затворена — измърмори „приветливо“ Карл, който имаше гръден кош като на младо биче. — Аз настоявам да продължим.
— Щом е така — намеси се Петър, — най-добре е да се допитаме до най-слабия в групата, а не до най-силния.
Принципът на капитана беше правилен, но приложението му не поласка младия господин Лудвиг. Като сви рамене, той отговори:
— Кой е слаб? Аз например не съм, обаче вятърът е по-силен от всекиго. Надявам се, че ще благоволите да признаете това.
— Ха-ха! — изсмя се ван Моунън, който едва се държеше на крака. — Така си е.
Точно тогава ветропоказателите си изпратиха съобщение чрез по-особено завъртане и в миг вятърът връхлетя. Почти събори силния Карл, едва не задуши Йакоп, направо прекатури Лудвиг.
— Това решава въпроса — извика Петър. — Смъквайте кънките! Ще влезем във Ворхоут.
Във Ворхоут откриха малка странноприемница с голям двор. Дворът беше иззидан старателно с тухли, а най-хубавото бе, че там имаше пълен комплект за игра на кегли, затова нашите момчета скоро превърнаха престоя си в развлечение. Вятърът им пречеше дори на това затулено място, но те се държаха добре на краката си и не му обръщаха внимание.
Най-напред — обилен обяд, после — игра. С кегли, дълги колкото ръцете им, и топки, големи колкото главите им, все още с достатъчно сила, за да търкалят топките, целещи се със замах по дългата шестдесет ярда алея — чудно ли е, че бяха радостни?
Тази нощ капитан Петър и хората му спаха дълбок сън, несмущаван от дебненето на някакъв крадец. И тъй като бяха разположени в отделни стаи, дори не се биха с възглавници на сутринта.
А колко много ядоха на закуска! Стопанинът изглеждаше уплашен. Когато ги запита откъде идат, тайно си помисли, че жителите на Брук оставят децата си да гладуват. Какъв срам, при това точно такива възпитани млади господа!
За щастие вятърът се омаломощи и заспа в люлката си — в морето отвъд дюните. Времето, иначе хубаво, беше на сняг.
Добре отпочиналите момчета като на шега стигнаха до Лейдън. Там спряха за малко, защото Петър имаше работа в „Златният орел“. Тръгна си от града с леко сърце: д-р Букман бе отседнал в хотела, прочел бележката с посланието на Ханс и отпътувал за Брук.