— Гъсарка била! — казваше тя. — Мога да ви уверя, че всеки от вас подхожда повече от нея за тази работа. Миналото лято баща ми често казваше, че му става мъчно, като гледа това светлооко добро девойче да пасе гъски. Да, тя не ги мъчи, както би ги мъчил ти, Йакоп Колп, нито стъпва отгоре им, както би направила ти, Каат Воутърс.
Веднага избухваше смях за сметка на тромавата и лоша Каат, а Ани гордо отминаваше групата на малките клеветници. Както се пързаляше бързо по посока на Амстердам, сигурно си спомни за някок от тези, които одумваха Гретел, защото очите й застрашително блеснаха и тя неведнъж решително поклати красивата си глава. Когато това настроение отмина, на руменото й лице изгря такъв ведър и предан поглед, че не един изнурен работник обърна очи подире й с пожеланието да има за дъщеря такова приятно и кротко момиче.
Тази нощ донесе радост на пет семейства в Брук.
Момчетата се бяха завърнали здрави и читави и завариха домовете си наред. Дори болната дама у съседа ван Ступъл беше извън опасност.
Но на сутринта! Ах, колко досадно дрънчи училищният: звънец — зън-зън, зън-зън, — ако си уморен!
Лудвиг беше сигурен, че това е най-противният звук, който е чувал. Дори Петър се почувствува раздразнен. Карл заяви, че е срамно да каращ човек да излиза навън, когато костите го болят, а Йакоп примирено си взе „товиштане“ с Бен и понесе чантата си така, сякаш тежеше сто фунта.
ГЛАВА XXXII
РЕШИТЕЛНИЯТ МИГ
Докато момчетата се оправят от умората, ние ще: надникнем в къщурката на Бринкърови.
Възможно ли е Гретел и майка й да не са се помръднали, откакто ги видяхме за последен път? Възможно ли е болният на одъра дори да не се е обърнал на другата страна? Видяхме ги преди четири дни, а изглежда, че тези хора са все така тъжни. Не, има известна промяна — Раф Бринкър е още по-бледен, треската му е преминала, макар че не усеща какво става наоколо. Тогава бяха сами в голата, чиста стая. Сега в ъгъла отсреща има още една група хора.
Там е д-р Букман. Той говори тихо на едър млад човек, който го слуша напрегнато. Едрият млад човек е негов ученик и асистент. И Ханс е там. Стои до прозореца и възпитано чака да се обърнат към него.
— Както разбирате, Волънховън — казваше д-р Букман, — това е типичен случай на … — И докторът премина на странна смесица от латински и холандски, която трудно мога да опиша.
След време, тъй като Волънховън гледаше донякъде с недоумение, ученият се принуди да му обяснява с по-прости думи.
— Вероятно е като случая на Рип Дондърдънк — заяви докторът с тих, приглушен глас. — Той паднал от върха на Вопълплотската вятърна мелница. След премеждието оглупява и накрая се видиотява. Дълго време лежал безпомощен на легло като този приятел, стенел като него и постоянно докосвал главата си с ръка. Моят изтъкнат приятел ван Хопем направи операция на въпросния Дондърдънк и откри под черепната кост малка тъмна торбичка, която притиска мозъка. Тя била причината за страданието. Приятелят ми ван Хопем я отстрани — чудесна операция! Нали разбирате, според Целе80… — И докторът отново премина на латински.
— Човекът оживял ли? — осмели се да попита асистентът.
Д-р Букман се начумери.
— Това е без значение. Мисля, че умря, но по-добре се съсредоточете върху забележителните особености на този случай. Представете си за миг, Че… — И той отново се потопи в тайнството на латинския, по-задълбочено от всякога.
— Но, господине! — кротко настояваше ученикът, който знаеше, че докторът няма да изплува на повърхността часове наред, ако не го изтръгнат веднага от любимите глъбини. — Господине, днес имате и други задължения — три крака в Амстердам, нали си спомняте, и едно око в Брук, както и туморът горе на канала.
— Туморът може да почака — каза, без да се замисли, докторът. — И той е прекрасен случай, прекрасен случаи! Жената не е вдигнала глава от рамото си цели два месеца — великолепен тумор, господине!
В този миг докторът вече говореше на висок глас. Съвсем беше забравил къде се намира. Волънховън направи още един опит.
— А този клетник на леглото, господине? Мислите ли, че можете да го спасите?
— А, разбира се, без съмнение — забърка се докторът, като внезапно откри, че е говорил по съвсем друг въпрос. — Без съмнение, тоест надявам се, че…
— Ако има някой в Холандия, който да може — изрече асистентът направо и откровено, — това сте вие.