Докторът изглеждаше разочарован. Промърмори нещо като молба асистентът да говори по-малко и направи знак на Ханс да се приближи.
Този чудак изпитваше невероятен ужас да разговаря с жени, особено по хирургически въпроси. „Човек никога не може да предвиди — казваше той — кога тия същества ще закрещят или ще припаднат.“ Затова обясни на Ханс случая на Раф Бринкър и му каза какво смята, че трябва да се направи, за да бъде спасен пациентът.
Ханс слушаше внимателно, като ту пребледняваше, ту почервеняваше и поглеждаше сегиз-тогиз с тревога към леглото.
— От това татко може да умре — нали така казахте, господине? — възкликна накрая той с треперлив шепнещ глас.
— Може момчето ми. Но аз твърдо вярвам, че от това няма да умре, а ще се излекува. Ах! Младежите са толкова глупави — иначе щях да ти обясня всичко подробно, но няма смисъл.
При това изявление Ханс изглеждаше смутен.
— Няма смисъл — повтори д-р Букман с възмущение. — Предлагам велика операция — но все едно, че ще я правя с брадва. Единственият въпрос, който ми задават, е: „Ще умре ли пациентът?“
— За нас този въпрос е най-важен — каза с достойнство просълзеният Ханс.
Внезапно д-р Букман го погледна слисано.
— Ах! Точно така … Прав си, млади човече.
Какъв глупак съм! Добро момче си ти. Разбира се, че няма да искаш баща ти да умре — разбира се. Какъв глупак съм!
— А ще умре ли, ако страданието продължи?
— Хъм … Болестта не е неизвестна. С всеки миг това, което притиска мозъка, нараства и ще го отнесе в гроба ей така! — И докторът щракна с пръсти.
— А една операция може да го спаси — каза Ханс настойчиво. — А след колко време може да сме сигурни?
Д-р Букман започна да проявява признаци на безпокойство.
— След ден, а може и след час. Поговори с майка си, момче, нека тя реши. Не разполагам с време.
Ханс пристъпи към майка си. Отначало, когато тя го погледна, той не можеше да каже нито дума; после отвърна очи и изрече с твърд глас:
— Трябва да говоря с мама насаме. Чевръстата малка Гретел, която не разбираше напълно какво става, изгледа Ханс с възмущение и се дръпна настрани.
— Върни се, Гретел, и седни — съжали я Ханс.
Тя се подчини.
Госпожа Бринкър и синът й застанаха до прозореца, а докторът и асистентът му, наведени над леглото, разговаряха тихо. Нямаше опасност да разтревожат пациента. Той сякаш беше сляп и глух. Само слабите жалостиви стонове показваха, че това е живо същество. Ханс говореше със сериозно изражение, но тихо, защото не искаше сестра му да чува.
Госпожа Бринкър доближи до него лицето си със сухи, попукани устни, като че ли подозираше, че думите му имат друго значение. Веднъж изхлипа уплашено и Гретел се сепна, но след това слушаше спокойно.
Когато Ханс свърши, майка му се обърна и хвърли продължителен измъчен поглед към съпруга си, който лежеше бледен и безчувствен, и застана на колене до леглото.
Бедната малка Гретел! Какво ли означаваше това? Тя погледна въпросително към Ханс — той стоеше прав, но главата му беше склонена като при молитва; погледна към доктора — той внимателно опипваше главата на баща й; погледна асистента — мъжът се изкашля и й обърна гръб; погледна майка си. Ах! Малка Гретел, това е най-доброто, което можеш да направиш — да коленичиш до нея, да обгърнеш шията й с топлите си млади ръце, да плачеш и да молиш бога да те чуе.
Когато майката се изправи, д-р Букман, в чийто поглед се криеше тревога, попита троснато:
— Е, ще го направим ли?
— Ще му причини ли болка? — попита тя с треперещ глас.
— Не мога да кажа. Сигурно няма. Ще го направим ли?
— Това може да го излекува, казвате. Господине, казали сте на момчето ми, че… че… — И тя спря.
— Да, госпожо, казах, че пациентът може да се влоши, докато трае операцията — но нека се надяваме, че това няма да стане …
Докторът погледна часовника си. Асистентът нетърпеливо пристъпи към прозореца.
— Хайде, времето не чака. Да или не?
Ханс прегърна майка си. Това беше необичайно за него. А сега дори опря глава на раменете й.
— Господинът очаква отговор — прошепна той. От дълго време госпожа Брикнър беше главата на семейството във всяко отношение — много пъти беше проявявала строгост към Ханс, имаше сила да му посочва правия път и изпитваше майчинска радост от послушанието — а сега се чувствуваше толкова слаба и безпомощна. Здравата му прегръдка й помогна много. Дори русата коса при докосване излъчваше сила.
Тя се обърна към сина си умолително:
— О, Ханс, какво да кажа?
— Кажи каквото те съветва бог — отговори Ханс и наведе глава.
Направо от сърцето на майката излезе припряната, въпросителна молитва, а с нея дойде и отговорът. Тя се обърна към д-р Букман.