Точно тогава някой предложи да се надбягват с трите най-силни момчета в училището — и скоро приятели и врагове, весели както винаги, се обединиха от общата цел.
Само едно момиче сред щастливата тълпа запомни малката тъмна фигура край „къщата на идиота“.
Клетата уплашена Гретел! Тя не мислеше за тях, макар че до нея достигаше безгрижният им радостен смях, от който й се струваше, че сънува.
Колко високи стенания се чуваха иззад затъмнения прозорец! Ами ако тези непознати хора наистина убиваха баща й?
При тази мисъл тя скочи на крака и нададе ужасен вик.
— Не, не! — изхлипа тя и отново се отпусна на замръзналата купчинка пръст. „Мама е там, Ханс също. Те ще го пазят. Но колко бяха пребледнели! И дори Ханс плачеше… Защо ли сърдитият стар господин го задържа, а мене ме отпрати? — мислеше си тя. — Щях да прегърна мама и да я успокоя с целувки. Тогава тя винаги ме гали по косата и ми говори нежно — дори след като ми се е карала! Колко тихо е сега… О, ако татко умре, ако умре Ханс, ако и мама умре, какво ще правя аз?“ Тръпки побиха Гретел, тя зарови лице в ръцете си и заплака така, сякаш сърцето й се късаше.
Последните четири дий клетото дете се беше претоварило преко сили. През цялото време тя беше една послушна малка помощница на майка си — денем утешаваше, помагаше и развеселяваше полуовдовялата жена, а през дългите нощи бдеше и се молеше до нея. Разбираше, че в този миг става нещо страшно и загадъчно, нещо толкова страшно и загадъчно, че милият добър Ханс не посмя да й го каже.
После й хрумна друго. Защо не й беше казал Ханс? Каква несправедливост! Та този баща не е само негов, а и неин. Да не е малка. Нали веднъж: беше взела острия нож от ръката на баща си? Нали тя го беше отстранила от майка им в онази ужасна нощ, когато Ханс, макар че е голям, не успя да помогне? Защо се отнасят с нея така, сякаш не може да се справи с нищо? О, как е притихнало всичко, колко лют е студът! Ако Ани Боуман беше останала в къщи, вместо да ходи в Амстердам, нямаше да бъде толкова самотна. Колко са измръзнали краката й… Дали стенанията я карат да се чувствува, сякаш се носи по въздуха?
Не бива така. Майка й може да има нужда от помощта й всеки миг!
Гретел с усилие се изправи и седна, разтърка очи и се учуди — учуди се, че небето е толкова ясно и синьо, учуди се на притихналата къща, а най-много — на смеха, който долиташе отнейде и глъхнеше надалече.
Скоро тя отново се отпусна и странните безредни мисли все повече и повече се объркваха в замаяната й глава.
Колко странно се мръщеше господинът! А щъркеловото гнездо на покрива сякаш мърда и шепне нещо. Как блестяха онези ножове в коженото куфарче — сигурно по-ярко от сребърните кънки. Ако си беше облякла новото палто, може би нямаше да трепери толкова. Новото палто е красиво — единствената красива дреха, която е носила. Бог се беше грижил за баща й толкова дълго, сигурно щеше да продължи да се грижи, стига да си отидеха двамата мъже. А, ето, сега те са на покрива, катерят се към върха му — не, не, това са майка й и Ханс, или щъркелите — нищо не разбира, толкова е тъмно. А земята се клати и някак странно пее… И птичките пеят толкова хубаво … Сигурно са някакви зимни птички, защото въздухът е пълен с ледени висулки … Не една, двадесет птички … Чуй ги, мамо… събуди ме за надбягването, мамо … уморих се все да плача и да плача …
Една твърда ръка докосна рамото й.
— Ставай, момиченце! — извика някакъв приятен глас. — Не бива да лежиш така, ще замръзнеш!
Гретел бавно вдигна глава. Толкова й се спеше, че не видя нищо чудно в това Хилда ван Хлек да се навежда над нея и да се вглежда е добрите си красиви очи в лицето й. Често беше сънувала, че става така.
Но никога не беше сънувала, че Хилда ще я разтърсва грубо, че ще я дърпа с такава сила; никога не беше сънувала, че ще я чува да казва: „Гретел! Гретел Бринкър! Трябва да се събудиш!“
Не беше сън. Гретел погледна нагоре. Прекрасната нежна девойка я разтърсваше, разтъркваше раменете й, почти я удряше. Сигурно беше сън. Не, не беше — ето я къщата, щъркеловото гнездо, каретата на господина до канала. Виждаше ги ясно. Ръцете й бяха изтръпнали, краката й трепереха — Хилда я насилваше да върви.
Най-после Гретел дойде на себе си.
— Заспала бях — смутено каза тя, разтривайки засрамено очите си с ръце.
— Да, наистина, прекалено дълбоко беше заспала — засмя се Хилда, чиито устни бяха побледнели. — Но сега вече си добре. Облегни се на мене, Гретел; ей така, продължавай да вървиш — скоро ще се стоплиш достатъчно, за да можеш да влезеш вътре. Нека те заведа в къщата.
— О, не, не, госпожице, не искам вътре! Там е господинът. Той ме отпрати.
Хилда се изненада, но разумно реши да не пита за обяснение в момента.