— Първо да ги намерим, мамо — задъхано изрече Ханс, който продължаваше да копае.
— Не се съмнявай. Не могат вече да ни избягат — отговори тя и потрепера от студ и вълнение, като клекна до дупката. — По всяка вероятност ще бъдат в глиненото гърне, което се изгуби толкова отдавна.
По това време Ханс също беше започнал да трепери, но не от студ. Беше изкопал на повече от фут дълбочина доста голямо място от южната страна на дървото. Всеки миг можеха да попаднат на съкровището.
Междувременно звездите проблясваха и премигваха, сякаш си казваха: „Необикновена страна е Холандия! Колко доказателства за това виждаме!“
— Странно, че милият татко ги е заровил чак толкова дълбоко — каза госпожа Бринкър доста озадачено. — Сигурна съм, че тогава земята не е била скована. Колко умно е постъпил, че не се е доверил на Йан Кампхъйзън — по това време никой не се съмняваше в него. През ум не ми е минавало, че този красив и толкова весел човек ще иде някога в затвора. Хайде, Ханс, нека те сменя — колкото по-надълбоко стигаме, по-лесно става. Не ми се ще да съсипем дървото, Ханс. Как мислиш, ще го повредим ли?
— Не зная — замислено отговори той.
Часове наред майката и синът продължаваха да работят. Дупката ставаше все по-голяма и по-дълбока. По небето започнаха да се събират облаци, които хвърляха причудливи сенки. Едва когато луната и звездите избледняха и започна да струи дневна светлина, Мейтйъ Бринкър и Ханс се спогледаха безнадеждно.
Бяха претърсили старателно и отчаяно навсякъде около дървото на юг, север, изток и запад. Скритите пари ги нямаше!
ГЛАВА XXXIX
ПРОБЛЯСЪЦИ
Ами Боуман беше доста безразлична към Йансон Колп. А Йансон Колп, с присъщата си недодя-ланост, обожаваше Ани. Ани беше заявила, че не би могла дори при крайна нужда да каже и една добра дума на това отвратително момче. А Йансон мислеше, че тя е най-милото и най-радостното същество в света. Ани се подиграваше пред другарите си колко смешно се развява прокъсаното старо палто на Йаноон, а той насаме въздишаше при мисълта как грациозно и весело се вее синята й пола. Тя благодареше на небето, че братята й не са като Колп, а той мърмореше на сестрите си, че не приличат на Боуман. Винаги, когато двамата се срещнеха, сякаш си разменяха характерите. Неговото присъствие я правеше груба и невнимателна; видеше ли я, той ставаше кротък като агънце. Разбира се, пътищата им често се пресичаха. Точно в такива случаи по някакъв загадъчен начин ние откриваме грешки и се лекуваме от предразсъдъци. Сега обаче това правило не се потвърди. При всяка среща Ани презираше Йансон все по-силно и по-силно, а с вееки изминат ден тя се нравеше на йансон все повече и повече.
„Този проклет негодник уби щъркел!“ — казваше си тя.
„Тя знае, че съм силен и безстрашен“ — мислеше си той.
„Колко е грозен, с червено липе и лунички!“ — негласно си казваше тя, когато го виждаше.
„Как само се взира в мене! — мислеше Йансон. — Е, това е, защото съм хубаво и яко момче.“
— Йансон Колп, досаднико, махай се оттука! — често казваше Ани. — Нямам нужда от компанията ти.
„Ха-ха! — смееше се вътрешно йансон. — Момичетата винаги крият истинските си мисли. Ще се пързалям с нея винаги, когато има възможност.“
Ето защо тази сутрин хубавата девойка не вдигаше поглед, макар че както се пързаляше по пътя от Амстердам, усети, че едно едро плещесто момче идва по канала към нея.
„Хъм! Ако го погледна — мислеше си Ани, — ще…“
— Добро утро, Ани Боуман! — чу тя приятен глас.
Как усмивката разведрява момичешкото лице!
— Добро утро, Ханс, много се радвам, че те виждам.
Как усмивката разведрява момчешкото лице!
— Още веднъж добро утро, Ани. Откакто замина, у нас настъпи голяма промяна.
— Как така? — възкликна тя и широко отвори очи.
Ханс, който много бързаше и беше доста угрижен, се разприказва и се почувствува съвсем спокоен от слънчевото присъствие на Ани. Зави и като се запързаля бавно редом с нея към Брук, й разказа радостната вест за баща си. Ани му беше толкова верен приятел, че той й довери дори последната им тревога — каква нужда от пари имат, как всичко зависи от тава да получи работа и как не може да намери наоколо нищо подходящо.
Това не бе направено, за да се оплаква, защото Ани го гледаше внимателно и наистина искаше да разбере всичко. Той не можа да й каже за горчивото разочарование от изминалата нощ, защото тайната не беше само негова.
— Довиждане, Ани! — каза накрая Ханс. — Утрото минава бързо, трябва да успея да стигна в Амстердам и да продам тези кънки. Мама има нужда от пари веднага. Преди да се стъмни, сигурно ще намеря работа някъде.