Но за всичко това Ханс не знаеше. Привечер той потегли към Брук, без да е сигурен дали странната буца, заседнала на гърлото му, е от обезсърчение или от решителност. Без съмнение имаше още една възможност. Мънер ван Холп може би вече се беше завърнал. Бяха казали, че младият господин Петър е отишъл в Харлем предната вечер, за да урежда нещо за голямото надбягване. Все пак Ханс щеше да отиде у тях и да направи опит.
За щастие Петър се беше завърнал рано сутринта. Беше си в къщи, когато Ханс дойде, и тъкмо се канеше да тръгва за къщата на Бринкърови.
— Ах, Ханс! — извика той, когато умореното момче приближаваше към вратата. — Тъкмо тебе исках да видя. Влез да се стоплиш.
След като известно време дърпаше износената си шапка, която сякаш се залепваше за главата му винаги, когато бе смутен, Ханс коленичи — не за да покаже някакъв нов вид източно приветствие, нито за да се преклони пред богинята на чистотата, която господствуваше там, а защото тежките му обувки бяха способни да изпълнят душата на всяка домакиня в Брук с ужас. Когато собственикът им влезе безшумно в къщата, те останаха отвън на стража до завръщането му.
Ханс напусна къщата на ван Холпови с леко сърце. Петър беше донесъл от Харлем вестта, че младият Бринкър може да започне работа — да прави врати за летни къщи. Ван Холпови имали удобна работилница, която щяла да бъде на негово разположение, докато ги изработва.
Петър не каза на Ханс, че е ходил чак до Харлем с единствената цел да уговори този план с мъ-нер ван Холп. Стигаше му да види как лицето на младия Бринкър придоби радостен, възторжен из-раз.
— Мисля, че ще мога да се справя — каза Ханс — макар че не съм учил този занаят.
— Сигурен съм, че ще можеш — отвърна сърдечно Петър. — В работилницата ще откриеш всички инструменти, които са ти нужни. Тя е наблизо, почти скрита зад онзи плет от храсти. През лятото когато плетът се раззелени напълно, работилницата изобщо не се вижда. Как е баща си днес?
— По-добре, господине — оздравява с всеки изминат час.
— Това е най-необикновеното нещо, за което съм чувал. Излиза, че намусеният стар доктор е велик човек.
— Ах, господине — каза Ханс с топлота. — Той е нещо повече от велик. Той е добър. Ако не беше доброто му сърце и голямото му умение, клетият татко щеше да продължава да живее в мрак. Мисля — добави той със светнали очи, — че хирургията е най-благородната наука в света!
Петър сви рамене.
— Може да е много благородна, но не е съвсем по вкуса ми. Без съмнение обаче доктор Букман е способен хирург. Що се отнася до сърцето му — опазил ме бог от такива сърца!
— Защо говорите така, господине? — попита Ханс.
Точно тогава от съседната стая дойде една дама.
Това беше госпожа ван Холп, с най-великолепната шапчица и най-дългата атлазена престилка с къдрици от дантели, които можете да си представите. Тя кимна спокойно на Ханс, който се отдръпна от огъня и се поклони колкото се може по-почтително.
Петър веднага придърпа един дъбов стол с висока облегалка към огъня и дамата седна. От двете страни на камината бяха поставени коркови трупче-та и Петър подложи едното под краката на майка си.
Ханс понечи да си тръгне.
— Ако обичате, почакайте, млади момко — каза дамата. — Случайно чух да разговаряте със сина ми, ако не се лъжа, за моя приятел доктор Букман. Прав сте, млади момко. Доктор Букман има много добро сърце. Разбери, Петър, можем да сбъркаме, ако преценяваме хората само по обноските им, макар че пристойното държание в никакъв случай не бива да се пренебрегва.
— Не искам да покажа неуважение, мамо — каза Петър, — но съм убеден, че никой няма право цял живот да ръмжи и да се зъби, както казват, че прави той.
— Както казват… Ах, Петър — това може да означава както „всички“, така и „никой“. Доктор Букман има една голяма скръб. Преди доста години при много мъчителни обстоятелства изгуби единственото си дете — прекрасен момък, макар че го смятаха малко припрян и буен. Дотогава Херарт Букман беше един от най-приятните хора, които познавах.