Като каза това, госпожа ван Холп погледна ласкаво двете момчета, стана и напусна стаята така благопристойно, както беше влязла.
Петър, разубеден едва наполовина, промърмори нещо в смисъл, че е грях човек да позволява скръбта му да превръща меда в жлъчка, докато изпращаше посетителя си към тясната странична врата.
Преди да се разделят, той посъветва Ханс да се поддържа в добра форма, „защото, както добави той, след като баща ти се оправя, ще бъдеш в добро разположение на духа за надбягването. Ще бъде най-славното пързаляне, каквото е имало някога в тази част на света. Всички говорят само за това — помни, че трябва да се опиташ да спечелиш“.
— Няма да участвувам в надбягването — каза Ханс с наведена глава.
— Няма да участвуваш ли? Как така? — И веднага мислите на Петър се изпълниха с подозрение към Карл Схомъл.
— Защото нямам възможност — отговори Ханс, навеждайки се да нахлузи големите обувки.
Нещо в държанието на момчето накара Петър да усети, че няма да е удобно да настоява за обяснение. Взе си довиждане с Ханс и замислено гледаше подире му, докато той се отдалечаваше.
След миг Петър извика:
— Ханс Бринкър!
— Какво има, господине?
— Вземам си назад думите за доктор Букман.
— Добре, господине.
И двамата се разсмяха. Но усмихнатото лице на Петър придоби озадачен и учуден вид, когато видя как Ханс коленичи край канала и си сложи дървените кънки.
— Много странно — поклати глава Петър, като се обърна да влезе в къщи. — Защо ли това момче не кара с новите си кънки?
ГЛАВА XLI
КРЪСТНИЦАТА-ФЕЯ
Слънцето отдавна беше залязло далече зад хоризонта, когато нашият герой с радостна душа и с нещо като усмивка върху лицето смъкна дървените „кънки“ и обзет от надежда, тръгна към малката прилична на колиба къща, известна отдавна под името „дома на идиота“.
И по-слаби очи от неговите щяха да различат двете дребни фигури, които се движеха близо до входа.
Сивото старателно закърпено палтенце и избелялата синя пола, върху която имаше престилка с още по-избелял син цвят, износената нахлупената шапци ца и пъргавите малки нозе в огромните прилични на лодки обувки — принадлежаха, разбира се, на Гретел. Щеше да ги познае, където и да е.
Гиздавото яркочервено палтенце, красивата пола с черно по края, кокетната шапчица, изпод която се подаваха златните обеци, изящната престилка и прилепналите към краката кожени обувки, които сякаш бяха расли заедно с тях, без съмнени, дори ако ги беше получил като бърза пратка от самия римски папа, Ханс щеше да се закълне, че те принадлежат на Ани.
Двете момичета бавно крачеха напред-назад пред къщата. Разбира се, бяха се хванали за ръка и така усилено кимаха и клатеха глави, сякаш обсъждаха въпросите на кралството.
Като нададе радостен вик, Ханс забърза към тях.
— Привет, момичета! Намерих работа!
Това накара майка му да излезе на вратата.
Тя също имаше приятни известия. Бащата продължаваше да се оправя. Беше прекарал седнал почти целия ден и сега спеше — както заяви госпожа Бринкър — „кротко като агънце“.
— Сега е мой ред, Ханс — каза Ани, като го дръпна настрани, след като той каза на майка си добрата новина от мънер ван Холп. — Продадох кънките и ти нося парите.
— Седем гулдена! — извика Ханс с учудване, когато преброи монетите. — Та това е три пъти повече, отколкото платих за тях!
— Какво да се прави — каза Ани. — Не сме виновни, ако купувачът разбира повече от нас.
Ханс я стрелна с очи.
— О, Ани!
— О, Ханс! — имитира го тя, като нацупи устни и се опита да си придаде страхотно зъл и мошенически вид.
— Виж какво, Ани, зная, че си го направила, без да искаш. Трябва да върнеш част от парите.
— Няма да го направя — упорствуваше Ани. — Кънките са продадени и точка.
Но като видя, че Ханс е наистина наскърбен, тя добави с по-тих глас:
— Защо не ми вярваш, Ханс, щом ти казвам, че е така? Човекът, който купи кънките, настоя да плати за тях седем гулдена.
— Вярвам ти — отговори той и светлината на ясносините му очи сякаш се появи и започна да проблясва под Анините клепки.
При вида на толкова много сребро госпожа Бринкър се зарадва, но когато научи, че Ханс се е разделил със съкровището си, за да го получи, въздъхна и възкликна:
— Господ да те благослови, дете! Ще ти бъде много тъжно за кънките.