— Мислиш ли, че мъжът… че момчето, за което говореше, е умряло? — попита жена му, като скри в ръка часовника и приседна в очакване на края на пейката под краката му.
— Трудно е да се каже — отговори той.
— Толкова ли беше болно, Раф?
— Не, не бих казал, че беше болно, беше разтревожено, много разтревожено.
— Мислиш ли, че е било извършило нещо лошо? — попита тя, като понижи глас.
Раф кимна.
— Убийство ли? — прошепна жената, без да смее да го погледне.
— Нещо такова каза, че е.
— О, Раф, ти ме плашиш … разказвай … толкова странно говориш … и трепериш … Трябва да зная всичко.
— Ако треперя, Мейтйъ, то е от треската. Слава богу, на душата ми не тежи грях.
— Пийни от виното, Раф. Ето, сега си по-добре. Казваше, че сигурно е извършил престъпление.
— Да, Мейтйъ, по всяка вероятност — убийство. Самият той ми каза. Но аз никога няма да повярвам. Такъв приятен момък, млад и честен на вид — като нашето момче, само че не чак толкова храбър и прям като него.
— Да, представям си — обади се госпожа Бринкър тихо, от страх да не прекъсне разказа.
— Срещна ме съвсем случайно — продължи Раф. — Никога дотогава не бях виждал лицето му — по-бледо и уплашено не можеше и да бъде. Улови ме за ръка и каза: „Приличаш ми на честен човек.“
— Да, имал е право — прекъсна го развълнувано госпожата.
— Докъде бях стигнал, вроу?
— Че те уловило за ръката — каза тя, вперила тревожен поглед в него.
— Да, да. Не се сещам лесно за някои думи и всичко ми е като в полусън, нали разбираш …
— Не говори така. Не е чудно, миличък — въздъхна тя, като погали ръката му. — Ако не беше умен за дузина, никога нямаше да си възвърнеш разсъдъка. Значи така, момчето те улови за ръка и каза, че му изглеждаш честен — нали? А после? По пладне ли беше?
— Не, преди изгрев. Доста преди да бият камбаните.
— Било е в деня, когато пострада — каза тя. — Помня, стори ми се, че ти тръгна за работа посред нощ. Спря там, дето то те уловило за ръка, Раф.
— Да … — продължи съпругът й. — Лицето му и сега е пред очите ми — така побеляло и обезумяло. „Закарайте ме малко надолу по реката“ — каза то. Нали си спомняш, че тогава работех много далече по линията, чак към Амстердам. Казах му, че не съм лодкар. „Въпрос на живот и смърт е, каза то, закарайте ме няколко мили надолу, ето онази малка лодка не е заключена, но може да е на някой бедняк, не мога да си позволя да го ограбя!“ Може думите му да не бяха точно такива, като насън ми е. Е, закарах го надолу — сигурно на шест или осем мили и той каза, че по-нататък може да тича по брега. Бързах да върна лодката. Преди да слезе, той изрече почти разплакан: „Мога да ви имам доверие. Направих нещо страшно — господ знае, че не съм го искал — но човекът е мъртъв. Трябва да напусна Холандия.“
— Каза ли какво точно е направил, Раф? Дали не е стрелял по някой свой приятел, както правят з университета в Гьотинген?
— Не си спомням. Може и да ми е казал — като сън ми е. Заявих му, че аз като почтен холандец не мога да не спазвам законите на страната си и да му помагам, но той все повтаряше: „Бог знае, че съм невинен“ и ме гледаше под звездната светлина е открит и ясен поглед, както би ме гледал малкият ни Ханс — и аз побързах да отплавам.
— Сигурно е била лодката на Йан Кампхъйзън — забеляза сухо госпожа Бринкър. — Друг не би си оставил така неразумно греблата.
— Да, точно лодката на Йан беше. Сигурно Йан ще дойде да ме види в неделя, ако е чул. Както и младият Хохфлит. Докъде бях стигнал?
(За щастие госпожа Бринкър се въздържа. Ако изобщо беше заговорила за Йан след снощното жестоко разочарование, сигурно щеше да стане причина за повече скръб и подозрение, отколкото Раф можеше да понесе.)
— Докъде беше стигнал ли? Не твърде далече, наистина. Не каза кога момъкът ти е дал часовника. Уви, предчувствам, че не се е сдобил с него по честен път.
— Какво говориш! — възкликна Раф обидено. — Дрехите му бяха от хубав плат, като на самия принц. Разбира се, че часовникът беше негов.
— Защо ти го е дал тогава? — попита госпожата, като гледаше с безпокойство огъня, където трябваше да се добави още торф.
— Нали току-що ти казах — отговори учудена той.
— Кажи ми пак — помоли госпожа Бринкър и мъдро насочи разговора към същата тема.
— Точно преди да скочи от лодката, той ми подаде часовника с думите: „Напускам родината си, макар никога да не съм мислил, че ще го направя. Ще ти се доверя, защото ми изглеждаш честен човек. Занеси това на баща ми — не днес, но до една седмица, и му кажи, че го изпраща нещастното му момче. Кажи му, че ако някога дойде времето, когато поиска да се завърна, при него, ще захвърля всичко и ще дойда. Кажи му да изпрати писмо на… на…“ — виж ти, останалото съм забравил. Не си спомням за къде трябваше да е писмото… Клетият момък, клетият момък! — продължи тъжно Раф и докато говореше, взе часовника от скута на жена си. — И до ден днешен баща му не го е получил.