Докторът се начумери. Не обичаше да говорят за характера му.
— И сега, господине — продължи Раф, — можете да си получите заслуженото възнаграждение. Господ знае, че ви се пада по право, макар едва ли връщането на един клетник обратно в живота и в семейството му да е от Голяма полза. Кажете на жена ми какво да ви плати, господине — тя веднага с готовност ще ви даде парите.
— Не, не — прекъсна го любезно докторът. — Не говорете за пари. Винаги мога да получа тези пари, но благодарността е нещо рядко. Думите на вашето момче — той погледна Ханс и кимна — ми заплатиха достатъчно.
— Сигурно и вие имате син — каза госпожа Бринкър, доволна, че големият човек се държи толкова приятелски.
Доброто разположение на доктор Букман се изпари веднага. Той изръмжа нещо (поне така се стори на Гретел), без да отговори.
— Не мислете, че жена ми иска да ви се бърка — каза Раф, — но от известно време е много разтревожена за едно момче, чиито родители са заминали — никой не знае точно къде, — а аз трябваше да им предам нещо от младия господин.
— Казват се Бомпхофенови — каза развълнувано госпожа Бринкър. — Знаете ли нещо за тях, господине?
Докторът отговори кратко и троснато:
— Да. Неприятни хора. Отдавна заминаха за Америка.
— Може би, Раф — настояваше плахо госпожа Бринкър, — докторът има познати в тази страна, макар че съм чувала там да живеят само диваци. Ще бъде прекрасно, ако може да предаде часовника на Бомпхофенови, както и поръчението на клетия момък.
— Не, вроу, защо да затрудняваме добрия господин, навсякъде го чакат умиращи хора. И как да сме сигурни, че името е същото?
— Сигурна съм — отвърна тя. — Те имаха син Ламберт — „Л“ означава „Ламберт“, а „Б“ — „Бомпхофен“; не е ясно какво значи Й-то, но господинът може и сам да види.
И с тези думи тя му протегна часовника.
— Л. й. Б.! — извика доктор Букман и се спусна към нея.
Защо да се опитваме да описваме сцената, която последва! Трябва само да кажа, че поръчението на момъка най-после беше предадено на баща му — предадоха му го, а великият хирург плачеше като дете.
— Лоуренс, милият ми Лоуренс! — повтаряше той, вперил тъжен поглед в часовника, който държеше внимателно в ръката ой, — Ах, да знаех по-рано! Лоуренс е бездомен скитник — боже господи! В този миг може да страда или да умира! Човече, къде смятате, че е той? Къде каза момчето ми да бъде изпратено писмото?
Раф печално поклати глава.
— Спомнете си! — молеше го докторът.
Не бе възможно паметта, съвсем неотдавна върната към живот с негова помощ, да откаже да му помогне в такъв миг.
— Нищо не си спомням, мънер — въздъхна Раф.
Ханс, забравил различията в ранга и положението, забравил всичко освен това, че добрият човек е в беда, прегърна доктора.
— Аз мога да намеря сина ви, господине. Ако е жив, ще го намеря. Земята не е чак толкова голяма — ще прекарам всеки ден от живота си в търсене. Сега вече няма да трябвам на мама. Вие сте богат, господине, можете да ме изпратите където искате.
Гретел се разплака. Редно беше Ханс да замине, но как щяха да живеят завинаги без него?
Доктор Букман нито отговори, нито отблъсна Ханс. Беше заковал настойчиво погледа си върху Раф Бринкър. Изведнъж повдигна часовника и с треперещи от вълнение пръсти опита да отвори капака. Най-после заялата пружина поддаде, кутийката се отвори и се показа лист хартия, в която бяха увити сини незабравки. Като видя, че докторът силно се разочарова и на лицето му падна сянка, Раф побърза да каже:
— Вътре имаше още нещо, но младият господин го извади, преди да ми даде часовника. Видях как го целуна и го прибра.
— Това е бил портретът на майка му — простена докторът. — Умря, когато той беше на десет години. Слава богу, момчето не я е забравило. И двамата да са мъртви? Не е възможно! — извика той и скочи. — Момчето ми е живо. Сега ще чуете историята му. Лоуренс работеше като мой помощник. По невнимание предписал погрешно лекарство на един от пациентите ми — смъртоносна отрова, — но пациентът ми не го беше взел, защото открих грешката навреме. Същия ден човекът умря. Аз бях задържан от други тежки случаи до следващата вечер, а когато се завърнах, момчето ми беше изчезнало. Клетият Лоуренс! — избухна неудържимо в ридания докторът. — През всичките тези години да не получи вест от мене. Молбата му не е била предадена. О, през какви ли страдания е минал!
Госпожа Бринкър се осмели да заговори — по-добре така, отколкото да гледа как добрият господин плаче.