— Цяло щастие е да знаем, че младият господин е бил невинен. Толкова е бил притеснен! И ти е казал, Раф, че е извършил престъпление, подобно на убийство. А е искал да каже, че е предписал погрешно лечение. Какво ти престъпление! Че и нашата Гретел може да сбърка така! Сигурно клетият млад господин е чул, че човекът е умрял и тогава е избягал, мънер. Нали ти беше казал, Раф, че никога няма да се завърне в Холандия, освен ако… — тя се поколеба — ах, ваша милост, десет нерадостни години са дълго време да чакаш вест…
— Стига, вроу! — рязко я прекъсна Раф.
— Да чакаш вест… — простена докторът. — А аз, глупакът, си стоях на инат в къщи и мислех, че ме е изоставил. И през ум не ми е минавало, Бринкър, че момчето не е открило грешката си. Мислех, че е приумица на младостта му, че е заминал от неблагодарност, заради любов или за някакво приключение. Клетият, клетият Лоуренс!
— Но сега разбрахте всичко — прошепна Ханс. — Знаете, че не е извършил престъпление, че е обичал вас и покойната си майка. Ще го открием. Отново ще го видите, скъпи мънер!
— Господ да те поживи — каза доктор Букман, като хвана момчето за ръка. — Дано бъде както казваш. Ще се помъча … ще се помъча… Бринкър, ако си спомните макар и съвсем дребно нещо за него, нали веднага ще ми известите?
— Разбира се! — извикаха всички освен Ханс, чието мълчаливо обещание щеше да бъде достатъчно за доктора — дори ако другите не бяха проговорили.
— Очите на вашето момче — каза докторът, като се обърна към госпожа Бринкър — много приличат на очите на моя син. Първия път, когато го срещнах, ми се стори, че ме гледа самият Лоуренс.
— Ах, господине — отговори гордо майката. — Забелязах, че сте много привързан към детето.
Известно време докторът потъна в размисъл. После се сепна и каза с променен глас:
— Извинете ме, Раф Бринкър, за тези вълнения. Не се безпокойте за мене. Напускам вашия дом днес толкова щастлив, колкото не съм бил от години. Мога ли да взема часовника?
— Разбира се, господине. Това бе желанието на сина ви.
— Така, така — отговори докторът, като разглеждаше съкровището си странно намръщен, защото лицето му не можеше да промени лошите си навици само за час. — Е, трябва вече да вървя. Пациентът ми няма нужда от лекарства — само от спокойствие и радост, а у вас те са достатъчно. Господ да ви поживи, мили приятели! Навеки съм ви благодарен.
— Господ да поживи и вас, мънер, и дано скоро намерите скъпия ви млад господин — каза пламенно госпожа Бринкър, след като бързо избърса очи с крайчеца на престилката си.
Раф от сърце каза „Амин!“, а Гретел гледаше доктора толкова жалостиво и развълнувано, че той я погали по главата, когато излизаше от къщата. Ханс също излезе.
— Когато решите да ме потърсите, господине, аз съм на услугите ви.
— Добре, момче — отговори доктор Букман необикновено ласкаво. — Предай на вашите да не разказват за случилото се. Същевременно, Ханс, когато си край баща си, наблюдавай настроението му. Ти имаш усет. Възможно е съвсем неочаквано да ни каже още нещо.
— Разчитайте на мене, мънер.
— Довиждане, момчето ми — извика докторът, като скочи в представителната карета.
„Виж ти — помисли си Ханс, докато каретата отминаваше, — у доктора имало повече живот, отколкото си мислех.“
ГЛАВА XLIV
НАДБЯГВАНЕТО
Най-после настъпи двадесети декември и донесе със себе си истинската зима. Цялата равнина беше огряна от топло слънце. То опита силите си върху езерото, канала и реката, но ледът само проблясваше упорито, без да дава признаци за стопяване. Дори ветропоказателите бяха замрели, за да наблюдават гледката. Поради това вятърните мелници имаха почивен ден. Почти цялата изминала седмица се бяха въртели чевръсто — а сега, останали без дъх, лениво се поклащаха в бистрия, неподвижен въздух. Няма мелница, която да работи, ако ветропоказателите мързелуват.
Този ден хората не мелеха, не стриваха, не пресяваха. Това бе добре дошло за мелничарите от околностите на Брук. Доста преди пладне те решиха „да свият платната“ и да отидат на надбягването. Всички щяха да бъдат там — по северната страна на замръзналата Ей вече се бяха разположили нетърпеливи зрители — новината за голямото състезание беше обходила околността. Празнично облечени мъже, жени и деца се трупаха на определеното място. Някои бяха с кожени палта, с дебели пелерини и шалове; други — допитали се до усета си, а не до календара, бяха облечени така, както през-октомври.
За надбягването бяха избрали безупречно равна ледена повърхност недалече от Амстердам, на големия ръкав на Зюдерзее — който холандците бяха нарекли (както може да се предполага) Ей — „окото“. Пристигаха граждани на големи тълпи. Случайните посетители също бяха намерили, че това е удобен случай да видят нещо интересно. Много селяни от север разумно бяха избрали двадесети декември за ден, когато да направят следващите си покупки в града. Сякаш всички — стари и млади, — които имаха на разположение средство за придвижване, бързаха за там на колела, кънки или просто на здравите си крака.