Дядото — с лула, очила и кожен калпак, представлява прекрасна гледка с бебето на колене. Застанала високо върху покритата с навес платформа, групата наблюдава всичко наоколо. Не е за чудене, че дамите гледат с доволство гладкия като стъкло лед: когато си опрял крака не на скамейка, а на грейка, можеш да се чувствуваш удобно дори ако седиш до Северния полюс.
С тях има един господин, който по нещо прилича на свети Никлас — какъвто го видяха децата от семейство вая Хлек на пети декември. Но светията имаше дълга бяла брада, а това лице е гладко като ябълка. Негово светейшество беше по-закръглен (между нас казано, беше си сложил и два напръстника в устата), а бузите на този господин без съмнение не бяха издути. Значи, не беше свети Никлас. Недалече, в съседния павилион, седяха ван Холпови със сина си и семейството на дъщеря си от Хага. Сестрата на Петър не е човек, който забравя обещанията си. Донесла е букети от изключителни парникови цветя, предназначени за победителите.
Тези павилиони, както и другите край тях, бяха издигнати същата сутрин. Онзи, във формата на полукръг, където се намира семейството на ван Корбес, е много красив и доказва, че холандците са големи майстори на шатрите, но на мене ми харесва най-много павилионът на ван Хлекови — централният — на червени и бели ивици, окичен с вечнозелени клонки.
В павилиона със сините знамена са се разположили музикантите. Приличните на пагоди къщички, украсени с миди и разноцветни ленти, са трибуните на съдиите, а онези колони и стълбове за знамената върху леда бележат границите на пистите. Двете бели колони, обвити със зеленина, чиито върхове са свързани с дългото, развяващо се парче плат, са отправната точка. Онези стълбове на половин миля от тях са поставени в краищата на граничната линия, която е прорязана толкова дълбоко в леда, че кънкьорите да я различават, но без да им пречи, когато завиват обратно към старта.
Въздухът е толкова бистър, че колоните и стълбовете не изглеждат на такова голямо разстояние, на каквото са. Разбира се, трибуните на съдиите са малко по-близо до тях от другите.
Половия миля на леда — ако времето е като сега — в крайна сметка е малко разстояние, особено когато е оградено от живата стена на зрителите.
Музиката засвири. Мелодията сякаш се радваше, че се лее на воля. Цигулките бяха забравили за мъченията си, всичко звучеше хармонично. Ако не гледаш към синята шатра, ти се струва, че музиката се разнася от слънчевата светлина — толкова е безкрайна и радостна. Едва когато съзреш сериозните лица на музикантите, осъзнаваш истината.
А къде са кънкьорите? Всички са се събрали край белите колони. Представляват красива гледка.
Четиридесет момчета и момичета в живописни дрехи се носят бързо като електрически ток насам-натам или минават по двама, по трима; поздравяват се, бъбрят и си шепнат до забрава — така ликува младостта.
Няколко по-предпазливи благоразумно затягат каишките си, друга застават на един крак, лицата им са зачервени и разтревожени; внезапно слагат съмнителната кънка напряко на коляното си, разклащат я за проверка и отново се втурват напред, Всички до един са завладени от духа на движението. Не могат да стоят на едно място. Кънките са станали неделима част от тях и като че ли всеки кънкьор е омагьосан.
Холандия наистина е страната на кънкьорите. Къде другаде почти всяко момче и момиче може да прави върху леда такива чудеса, които биха събрали цяла тълпа, ако ставаха в някой парк? Погледнете Бен. Досега не го бях забелязала. Той направо изумява местните жители — а това не се случва често в Нидерландия. Пази си силите, Бен, скоро ще ти потрябват. Ето, и други момчета се опитват. Вече надминават Бен. Навсякъде скачат, летят във въздуха, въртят се — като че са от каучук. Подвиг след подвиг. Онова момче с червената шапка сега е цял лъв: гърбът му е като часовникова пружина, тялото му — като корк; не, като желязо е, иначе щеше да се счупи на две. Сега е птица, пумпал, заек, тирбушон, елф, жива топка — и всичко това в един миг. Гледате го, че се изправя, а той вече се навежда; когато го видите наведен, вече се е изправил. Хвърля ръкавицата си на леда и се премята, когато я вдига. Без да спре, грабва шапката от главата на слисания Йакоп Поот и отново му я нахлупва „отзад напред“. Зрителите викат „ура“ и се смеят. Глупаво момче! Под нозете ти е арктическо време, но над главата ти климатът е повече от умерен. От челото ти вече се стичат големи капки пот. Макар да си изключителен кънкьор може да загубиш състезанието.