Този път кърпичката пуска мънер ван Хлек;. Тръбачите изсвирват оглушително. Момчетата потеглят. Вече са на половината път. Случвало ли ви се е да видите някога подобно нещо?
В един миг се замяркаха триста крака. Но нали момчетата са двадесет? Няма значение, бъдете сигурни, че краката бяха стотици! А къде са сега? Такъв шум се вдига, че човек се слисва. На какво се смеят хората? А, на дебеланкото на опашката. Погледнете как кара! Погледнете! Още миг, и ще падне. Не няма. Чудно ми е усеща ли, че е останал сам — другите момчета са почти на граничната линия. Да, усеща. Спира! Изтрива почервенялото си лице. Сваля шапката си и се оглежда. По-добре е да се откаже с чест. Този сърдечен, внезапен смях му спечели стотици приятели. Клетият Йакоп Поот!
Доброто момче е вече сред зрителите, вперило като тях нетърпелив поглед.
Облак от ситни пръски излита изпод краката на кънкьорите, когато стигат до стълбовете и завиват обратно.
Приближава нещо черно — ясно е само, че това е едно от момчетата. Докоснало се е до клапата на vox humana — тълпата направо реве. Момчетата приближават — виждаме една червена шапка. Ето го Бен … ето го Петър … ето го и Ханс!
Начело е Ханс! Младата мадам ван Хент едва не смачка цветята в ръцете си — толкова е била сигурна, че Петър ще бъде първи. Втори е Карл Схомъл, после Бен и момчето с червената шапка. Другите ги следват плътно. Измежду тях напред се втурва една висока фигура. Отминава „червената шапка“, отминава Бен, после и Карл. Сега се надбягва редом с Ханс. Мадам ван Хент стаява дъх.
Това е Петър! Петър е начело! Но Ханс профучава край него. Очите на Хилда се пълнят със сълзи. Петър трябва да победи. Очите на Ани гордо проблясват. Гретел наблюдава, стиснала ръце — още четири размаха, и брат й ще стигне до колоните.
Стигна до тях! Но до тях стигна и младият Схомъл — секунда преди него. В последния миг Карл събра всичките си сили, профуча напред и задника целта.
„Карл Схомъл — една миля!“ — вика глашатаят.
След малко мадам ван Хлек отново се изправя. Падащата кърпичка сепва тръбата; гласът на тръбата, подобно лък, изстрелва напред двадесетте момичета.
Гледката е красива, но не е възможно да я наблюдаваме дълго преди да успеем да ги разпознаем, те се загубват в далечината. Този път се движат вкупом — и когато, достигнали стълба, се понасят обратно, трудно е да се каже коя ще достигне първа колоните. Сред първите има и нови лица: светнали от вълнение, незабелязани досега. Катринка и Хилда са там, обаче Гретел и Рихи са на опашката. Гретел забавя ход, но когато Рихи я отминава, изтръгва се отново напред. Сега са вече почти до Катринка. Хилда все още има преднина, тя е почти „пристигнала“. Откакто полетя при звука на тръбата, не се е спряла — продължава да се носи като стрела към целта. Приветствени викове изпълват въздуха. Петър мълчи, но очите му светят като звезди. „Ура! Ура!“
Отново се чува гласът на глашатая: „Хилда ван Хлек — една миля!“
През тълпата шумно преминава одобрителен шепот — по пътя ой той подхваща музиката, докато се сливат в един звук, който пулсира радостно и ритмично в дълбините. Когато размахват знамето, всичко стихва.
Отново тръбата прозвучава със страшна сила, Отзява момчетата, както вятърът — плявата. „Плява“ с тъмен цвят и доста едричка, да си призная. Тя се завърта около стълба и полита още по-бързо сред приветствия и викове по пътя си. Започваме да различаваме приближаващите. Този път три момчета имат преднина — и трите рамо до рамо: Ханс, Петър и Ламберт. Не след дълго Карл се изскубва от групата и профучава напред. Лети, Ханс, лети, Петър, не позволявайте отново да победи Карл. Карл — заядливият, Карл — грубият. Ван Моунън изостава, но вие както винаги сте силни. Ханс или Петър, Петър или Ханс — кой е по-достоен? Обичаме ги и двамата. Почти не ни е грижа кой е по-бързоног, — Хилда, Ани и Гретел, седнали на дългата червена пейка, не могат повече да се сдържат. Окачат на крака — толкова са различни, а вълнението им е еднакво. Хилда веднага сяда отново — никой да не разбере колко е заинтересувана, да не разбере колко е разтревожена, как е изпълнена с едничка надежда. Тогава затвори очи, Хилда — скрий лицето си, обляло от радостта. Победител е Петър.
„Петър ван Холп — една миля!“ — вика глашатаят.
Както и преди, докато съдиите си водят бележки, се чува възбудено жужене и музика, пулсираща всред гълчавата — но има някаква разлика. Неголяма тълпа се е скупчила около нещо до колоните. Карл е паднал. Не се е ударил, макар че е малко уплашен. Ако не беше толкова намусен, щеше да намери доста съчувствие в тези жалостиви сърца. Но при това положение в мига, когато се изправя на крака, те забравят за него.