Музиката обаче е твърдо решена да я чуят. Отначало засвирва игрива мелодия, после тежък марш. Зрителите, разбрали, че предстои нещо ново, благоволяват да слушат и гледат.
Кънкьорите се нареждат в колона. Петър, най-високият, е отпред. Гретел — най-дребната от всички — е на опашката. Ханс, който е взел назаем каишка от момчето с поничките, е в началото на колоната.
На брега, срещу павилиона на ван Хлекови, поставят на равни разстояния три весело украсени арки.
Пързаляйки се бавно, съвсем в такт с музиката, момчетата и момичетата се придвижват напред, водени от Петър. Красиво е яркото шествие, което леко се плъзга по леда като живо същество. Извива се, огъва се, проточва се грациозно между арките — накъдето го поведе „главата“ — Петър, — „тялото“ я следва. Понякога се насочва право към централната арка, после, сякаш обзето от внезапен подтик, се обръща и се увива около първата арка; после бавно се развива, снишава се и извивайки се бързо като змия, пресича реката и се проточва по цялата си дължина през най-далечната арка.
Когато музиката свиреше бавно, шествието сякаш пълзеше като уплашено; когато засвири оживено, съществото се втурна напред със скок, бързо се запровира през арките, навиваше се на кълбо, усукваше се, огъваше се, без да променя формата си, докато пронизителният вик на тръбата не се издигна над музиката — тогава то внезапно се превърна в момчета и момичета, застанали в двоен полукръг пред павилиона на мадам ван Хлек.
Петър и Гретел са в средата — пред останалите. Мадам ван Хлек тържествено се изправя. Гретел трепери, но чувствува, че трябва да вдигне очи: към красивата дама. Не чува какво казва тя — такова жужене е наоколо. Мисли си, че трябва да се опита да направи поклон, както се покланя майка й на господин доктора, но изведнъж в ръката м слагат нещо лъскаво и тя извиква от радост.
После се осмелява да се огледа. И Петър държи нещо в ръце. О, какъв блясък! — извиква тя и ехото прозвучава, докъдето поглед стига: „О, какъв блясък!“
А сребърните кънки искрят на слънцето и хвърлят светли отблясъци върху две щастливи лица.
Мъвроу ван Хент изпраща букетите си по един малък посланик. Един за Хилда, един за Карл, а другите два за Петър и Гретел.
При вида на цветята Кралицата на кънките вече не може да се владее. Със светнал благодарствен поглед тя слага кънките и цветята в престилката си, притиска я до гърдите си и се втурва да търси баща си и майка си в разпръскващата се тълпа.
ГЛАВА XLV
РАДОСТ В КЪЩИ
Може би се учудихте, когато разбрахте, че Раф и съпругата му са на състезанието — щяхте да се учудите още повече, ако бяхте с тях вечерта на този весел двадесети декември. Човек, видял Бринкъровата къща върху замръзналото тресавище, намусена, с изкривени като от ревматизъм стени, с покрив като нахлупена над очите широкопола шапка, никога: не би предположил какви радостни мигове преживяват вътре. А от деня навън не бе останало нищо освен ярката светла линия ниско на хоризонта. Няколко дръзки облаци пламтяха в пожар, а други, с огнени краища, вече чезнеха в падащата мъгла.
Един заблуден слънчев лъч се спускаше по пъна на върбата и крадливо се промъкваше към къщата. Сякаш чувствуваше, че хората вътре ще го приветствуват, само да стигне до тях. Стаята, в която се скри, беше толкова чиста, че повече не може, И цепнатините на покривните греди бяха излъскани. Въздухът беше изпълнен с приятна миризма. Пламтящата в огнището огромна купчина торф хвърляше, — отблясъци като безопасни светкавици по тъмните стени. Лъчът скочи последователно върху голямата кожена библия, върху малкото легло на Гретел, върху закачените на куки кухненски съдове, върху красивите сребърни кънки и цветята на ма: сатш. Откритото лице на госпожа Бринкър се озаряваше от проблясващата светлина. Гретел и Ханс, уловени за ръце, се бяха облегнали до огнището и весело се смееха, а Раф Бринкър танцуваше!
Нямам предвид, някакви пируети или чудновати подскоци — те биха били съвършено неподходящи за главата на едно семейство, — просто искам да кажа, че както си седяха и водеха приятен разговор, Раф внезапно скочи от мястото си, щракна с пръсти и се завъртя два-три пъти — както се въртят танцьорите в края на шотландските танци. После, обзет от радост, прегърна жена си и почти я повдигна от пода.
— …Ура! — викаше той. — Сетих се! Сетих се! Казва се Том Хигз! Това е името! Изведнъж ми проблясна — запиши го, сине, запиши го! Някой почука, на вратата.
Това е господин докторът — извика зарадвано госпожа Бринкър. — Боже, как минава времето!