Майката и децата се втурнаха да отворят вратата и със смях се сблъскаха.
Оказа се, че не е докторът, а три момчета — Петър ван Холп, Ламберт и Бен.
— Добър вечер, млади господа! — каза госпожа Бринкър весело и гордо, сякаш нямаше да се учуди и на посещението на самия крал.
— Добър вечер, йъфвроу — каза триото, като правеше дълбоки поклони.
„Господи — мислеше си госпожа Бринкър, докато приклякаше да прави реверанси, както се движи буталката за масло. — Добре, че в Хайделберг се научих на обноски.“
Раф се задоволи да отвърне на поздравите на момчетата с почтително кимване.
— Заповядайте, седнете, млади господа — каза госпожа Бринкър, а Гретел свенливо помести едно столче към тях. — Както виждате, столовете не достигат, но онзи до огъня е на ваше разположение, а в случай че можете да седите и на твърдо, дъбовият сандък също е удобно място. Точно така, Ханс, придърпай го.
Докато, за радост на госпожата, момчетата се разполагаха, Петър обясни от името на всички, че отивали на една сказка в Амстердам и спрели по пътя, за да върнат каишката на Ханс.
— О, мънер — възкликна искрено Ханс. — Не си е струвало труда, извинявайте.
— Какво говориш, Ханс! Можех да изчакам да дойдеш утре на работа, но исках да те посетя. Между другото искам да ти кажа, че баща ми е много доволен от работата ти — един професионален резбар едва ли би я свършил толкова добре. Искаше да украсиш и южната беседка, но му казах, че отново тръгваш на училище.
— Да, така е — намеси се развълнувано Раф Бринкър. — Ханс веднага трябва да тръгне на училище, както и Гретел.
— Радвам се да чуя това — отвърна Петър, като се обърна към бащата. — И толкова се радвам, че отново сте здрав.
— Да, млади господине, здрав съм и мога да работя повече от всякога, слава богу!
В този миг Ханс бързо написа нещо в ъгъла на остарелия от времето алманах, който бе окачен до огнището.
— Прав си, сине, запиши го. Ригз, Хигз — уви, уви! — добави объркан Раф. — Пак го забравих!
— Нищо, татко — каза Ханс. — Името вече е записано черно на бяло. Ето, погледни — може би ще си спомниш и останалото. Ако знаехме и мястото, всичко щеше да е наред.
И като се обърна към Петър, каза тихо: — Имам важна работа в града, мънер, и ако… — Дума да не става! — извика майка му и вдигна ръце. — Няма да ходиш в Амстердам сега, краката сигурно те болят от умора. Не, не, няма да е късно, ако отидеш призори.
— Ами, призори! — като ехо повтори Раф, — Не бива така. Не, Мейтйъ, трябва да отиде веднага.
За миг госпожа Бринкър като че се усъмни, че от оздравяването на Раф има полза — думата й вече не беше закон в къщата. За щастие, поговорката „кротката жена е господар на мъжа“ беше пуснала дълбоки корени в ума й и още докато размисляше, даде плодове.
— Добре, Раф — каза усмихнато тя. — Момчето е толкова мое, колкото и твое. Ах, млади господа, къщата ми е така неспокойна!
Точно тогава Петър извади дългата каишка от: джоба си. Подаде я на Ханс и каза с тих глас:
— Няма да ти благодаря, че ми услужи е това, Ханс Бринкър — момчетата като тебе не търсят благодарност. Но трябва да кажа, че ми направи голямо добро и го признавам с гордост. Едва на надбягването разбрах — добави със смях той, колко силно е било желанието ми да победя.
Ханс с радост се присъедини към смеха на Петър — така скри смущението си и даде възможност на лицето си да се поуспокои. Честните, щедри момчета като Ханс имат навика да се изчервяват толкова глупаво и неочаквано!
— Дребна работа, мънер — каза госпожа Бринкър, като побърза да облекчи сина си. — С цялата си душа момчето е искало вие да спечелите, сигурна съм.
Думите й много помогнаха.
— Ах, мънер — веднага се обади Ханс. — Още в началото усещах краката си необикновено схванати — толкова отдавна не се бях пързалял, че нямаше вероятност да спечеля.
Петър се натъжи.
— По това явно имаме различни мнения. Точно тази страна на нещата ме мъчи. Твърде късно е вече за промени, но можеш да ми направиш тази добрина и да …
Останалата част от думите си Петър произнесе толкова доверително, че не мога да я споделя. Достатъчно е да кажа, че след малко Ханс слисан се отдръпна, а Петър със засрамен вид промърмори нещо — в смисъл, че ще ги задържи, понеже той е спечелил надбягването, но че „не е справедливо“.
В този миг ван Моунън се изкашля — сякаш за да напомни на Петър, че часът на сказката наближава. Едновременно с това Бен сложи нещо на масата.
— Ах! — възкликна Петър. — Забравих другото поръчение. Сестра ти избяга толкова бързо днес, че госпожа ван Хлек не успя да й даде кутията за кънките.
Госпожа Бринкър поклати с укор глава към Гретел.