— Без съмнение, постъпила е доста неучтиво…
А тайно си мислеше, че не са много майките, който имат такива добри дъщери.
— Не, не — засмя се Петър. — Направила е точно каквото трябва — избягала е в къщи със спечелените скъпоценни съкровища… Кой не би го направил? Но да не те задържаме, Ханс — продължи той, като се обърна. Ханс обаче наблюдаваше внимателно баща си и явно беше забравил за присъствието им.
А Раф, потънал в размисъл, повтаряше на себе си: „Томас Хигз, Томас Хигз — да, това е името. Да можех да си спомня и мястото!“
Кутията на кънките беше изящно изработена от пурпурночервен марокен, със сребърни орнаменти. Дори фея да беше вдъхнала живот на мъничкото ключе или самият Дядо Мраз да беше нарисувал дантелената украса, едва ли щеше да бъде по-прекрасна. „За най-бързата“ — беше написано на капака с блестящи букви. Отвътре имаше кадифена подплата, а в единия ъгъл — марка с името и адреса на майстора.
Гретел благодари на Петър простичко, както можеше. После, радостна и смутена, като не знаеше какво да направи, вдигна капака и внимателно го заразглежда отвсякъде. „Направена е от господин Бирмингам“ — каза тя след малко, все още изнервена, като държеше кутията пред очите ей.
— Бирмингам ли? — обади се Ламберт ван Моунън. — Така се нарича един град в Англия. Дай да видя!
— Ха-ха! — засмя се той, обърнал отворената кутия към светлината на огнището. — Нищо чудно, че ти се е сторило така, но малко си сбъркала. Кутията е направена в Бирмингам, но името на майстора е написано с по-дребни букви. Хъм! Толкова са дребни, че не мога да го разчета!
— Дай ми да се опитам — каза Петър, като се протегна през рамото му. — А, приятел, съвсем ясно се виждат. Ето: Т … о …
— Видя ли! — победоносно извика Ламберт. — Нали можеше лесно да ги прочетеш? Да чуем: Т, о — и какво?
— Т… о … Ами да, Томас Хигз — отговори Петър, доволен, че най-после го е разчел. После, усетил, че са започнали да се държат прекалено свободно, се обърна към Ханс.
И пребледня! Какво им ставаше на тези хора? Раф и Ханс се бяха изправили и го гледаха с радостно изумление. Гретел не беше на себе си. Госпожа Бринкър, с незапалена свещ в ръката, тичаше из стаята и викаше: „Ханс! Ханс! Къде ти е шапката? Господин доктора… Господин доктора …“
— Бирмингам! Хигз! — възкликна Ханс. — Нали „Хигз“ казахте? Намерихме го! Трябва да тръгвам!
— Нали разбирате, млади господа — задъхано говореше майката, грабвайки шапката на Ханс от леглото. — Нали разбирате, ние го познаваме, той е нашият, не, не че е нашият… искам да кажа … а, Ханс, веднага трябва да отидеш в Амстердам!
— Довиждане, господа — задъхано изрече Ханс, грейнал от внезапна радост. — Довиждане! Извинете ме, трябва да вървя. Бирмингам — Хигз; Хигз — Бирмингам — и като грабна шапката от майка си и кънките си от Гретел, се втурна навън…
Какво можеха да си помислят момчетата, освен че цялото семейство Бринкър внезапно се е побъркало!
Смутено си взеха довиждане и се готвеха, да излязат; когато Раф Бринкър ги спря.
— Този Томас Хигз, млади господа, е един човек.
— Аха! — възкликна Петър, напълно уверен, че Раф е най-лудият от всички.
— Да, един човек… един приятел. Смятахме го за мъртъв. Надявам се, че това е същият човек. Англия казахте, нали?
— Да, Бирмингам — отвърна Петър, — Трябва да е английският град Бирмингам.
— Познавам този човек — каза Бен, обръщайки се към Ламберт. — Фабриката му е на по-малко от четири мили от нашата къща… странен човек — говори не повече от затворена мида… изобщо не прилича на англичанин. Често съм го срещал — има големи очи и е тъжен на вид. Веднъж ми направи красива кутия за моливи, която подарих за рождения ден на сестра си Джени. Прави джобни бележници, калъфи за телескопи — всякакви работи от кожа.
Понеже това беше казано на английски, естествено ван Моунън го преведе, за да го чуят всички, които засягаше, и междувременно забеляза, че нито Раф, нито съпругата му изглеждаха твърде нещастни, макар че Раф трепереше, а очите на жената плуваха в сълзи.
Може да не се съмняваме, че докторът чу всяка дума от тази история, когато по-късно същата вечер докара с каретата си Ханс.
— Тримата млади господа отдавна си отидоха — каза госпожа Бринкър, — но е твърде възможно, ако побързате, да ги срещнете на връщане от сказката — на нещо такова отиваха.
— Вярно — каза Раф и кимна с глава. — Жена ми винаги е имала право. Няма да е зле да се срещнете с младия англичанин, мънер, преди да е забравил за Томас Хигз — името е доста странно, нали виждате? Човек изобщо не може да го запомня. Дойде ми наум внезапно, сякаш ме удариха с чук, и момчето ми го записа. Ах, мънер, на ваше място бих побързал да поговоря с англичанчето — той е виждал сина ви много пъти, само си помислете!