— Не … не че е срамно — със запъване отвърна Ханс, — обаче…
— Обаче какво?
— Другото призвание е толкова по-хубаво — отговори Ханс. — Толкова по-благородно… Мисля, мънер — добави той разпалено и поривисто, — че да бъдеш хирург… да лекуваш болните и сакатите, да спасяваш човешкия живот, да можеш да направиш, каквото вие направихте за баща ми — това е най-великото нещо на земята.
Докторът го гледаше изпитателно. Ханс усети неодобрение. Страните му пламваха, парещи сълзи се събираха под клепачите му.
— Хирургията е много грозна работа, момче — каза докторът, все още вгледан смръщено в Ханс. — Изисква много търпение, саможертва и постоянство.
— Не се съмнявам в това — извика Ханс, отново пламнал. — Изисква също така и мъдрост, и уважение към божието дело. Ах, може да има трудности и недостатъци, но вие знаете, че не мислите това, което казвате. Хирургията е велика и благородна, не е грозна. Извинете ме, мънер. Не ми приляга да говоря толкова дръзко.
Доктор Букман явно бе недоволен. Обърна гръб на момчето и заприказва тихо с Лоуренс. Междувременно госпожа Бринкър се закани на Ханс да спре. Добре знаеше, че знатните хора никога не обичат простолюдието прекалено да си отваря устата.
Господин докторът се обърна.
— На колко години си, Ханс Бринкър?
— На петнадесет — чу се стреснатият глас на момчето.
— Би ли искал да станеш лекар?
— Да, господине — отговори Ханс и потреперя от вълнение.
— Би ли желал, със съгласието на родителите си; да се посветиш на науката, да отидеш в Университета и след време да станеш мой ученик?
— Да, мънер.
— Мислиш ли, че няма да загубиш покоя си и да промениш намерението си точно когато съм решил от все сърце да те направя мой приемник?
— Очите на Ханс проблеснаха.
— Не, господине, няма да го променя.
— Можете да вярвате на думите му — извика госпожа Бринкър, която вече не се сдържаше. — Ханс е като скала, щом веднъж вземе решение; а пък науката, мънер … напоследък момчето направо залепна за книгите. Вече може да плещи на латински, като че е поп.
Докторът се усмихна.
— Е, Ханс, не виждам нищо, което да ни попречи да изпълним този план, стига баща ти да се съгласи.
— Разбирате ли — започна Раф, прекалено горд за момчето си, за да се държи раболепно, — работата е там, мънер, че самият аз предпочитам активен живот на открито. Но щом момчето е склонно да учи за доктор и вие ще му помогнете с добра дума да влезе сред хората, нямам нищо против. Единствено пари липсват, но няма да е за дълго — с тия две здрави ръце ще припечеля, още преди … Докторът го прекъсна.
— Щом вземам дясната ти ръка, трябва да заплатя за това и ще го направя с голяма радост. Все едно, че имам двама сина — нали така, Лоуренс? Единият — търговец, другият — хирург — та аз ще бъда най-щастливият човек в Холандия! Ела при мене утре сутринта, Ханс, веднага ще уредим нещата!
Ханс кимна утвърдително. Не се осмеляваше да проговори.
— И, Бринкър — продължи докторът, — когато синът ми Лоуренс отвори магазина си в Амстердам, ще има нужда от сговорен човек като тебе, на когото да има доверие, човек, който да наглежда търговията и да внимава дали мързеливите смешници там си вършат работата. Някой, който да … Защо не му го кажеш сам, обеснико?
Последното се отнасяше за сина му и тогава не прозвуча толкова страшно, колкото когато е написано. „Обесникът“ и Раф скоро се споразумяха напълно.
— Мъчно ми е да напусна дигите — каза Раф, след като поговориха малко, — но вие ми направихте толкова хубаво предложение, мънер, че ще ограбя семейството си, ако не се съглася.
Погледайте внимателно Ханс, както седи, вперил благодарствен поглед в господин доктора, защото дълги години няма да го видите.
И Гретел. Ах, как внезапно пред нея изникват трудности! Да, заради скъпия Ханс тя ще трябва да учи. Щом той наистина ще става доктор, сестра му не бива да срами величието му.
С какво доверие тези будни очи ще търсят скъпоценните камъни, които се крият в скалистите учебници! И как ще се свежда грейналият поглед, когато се появи онзи, когото сега познава само като момчето с червената шапка от прекрасния ден, когато намери в престилката си сребърните кънки!
Но докторът и Лоуренс си тръгват. Госпожа Бринкър прави най-хубавия си реверанс. Раф стои до нея, изпълнен с мъжественост, когато стиска ръката на господина. През прага на отворената врата виждаме безмълвната холандска равнина, съживена от падащия сняг.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Нашата история е почти разказана. Времето в Холандия върви безспирно — точно както и у нас. В това отношение няма страна, която да е необикновена.