— Сигурен ли си, че иска да говори с мен, а не с маркиза?
— Спомена вашето име и изобщо не попита за дядо ви. Всъщност не каза нито дума повече. Струва ми се, че не говори английски, пък и видът му е един… Нали разбирате какво искам да кажа.
Графът кимна и се постара да прикрие усмивката си. Хари нямаше доверие в чужденците, откакто преди много години дъщеря му беше избягала с един французин. Оттогава Хари подозираше всеки, който говореше дори с най-лек акцент. Приятелят на графа, Маршъл Филдинг, често се оплакваше, че конярят се отнася зле с куриерите, които предаваха депешите си в имението. Но момъкът, който го очакваше в къщата, вероятно не беше от агентите на Маршъл, защото по желание на дядо си графът беше прекратил връзките си с британските разузнавателни служби. Всъщност той никога не се беше обвързвал сериозно с тях.
Ала каква полза от подобни размишления? Графът вървеше бързо по пътеката към дясното крило на господарската къща, фамилно притежание на дядо му, маркиз Хънстейбъл. Графът имаше собствени имоти в Йорк, но ги посещаваше само веднъж, годишно, за да провери дали старата сграда не е рухнала и дали арендаторите се чувстват добре под крилото на назначения от него управител. През останалото време живееше в Кент, в имението на дядо си. Това ставаше по взаимно съгласие и желание. Независимо от факта, че графът беше единствен наследник на стария маркиз и старецът държеше внукът му да бъде постоянно пред очите му, за да не се излага на никакви рискове, двамата мъже бяха силно привързани един към друг и много се обичаха.
— Милорд, очаква ви…
— Да, зная, мистър Уолмсли — прекъсна го графът и му връчи ръкавиците и жокейската си шапка. — Къде го отведохте?
— Щях да го оставя в преддверието, милорд, но той така зяпаше момичетата, че те се изнервиха, и реших да го поканя в малкия салон.
— Безсрамно ли се държа?
— По-скоро бих казал, че никога не е виждал жени — отговори мистър Уолмсли.
Графът леко изкриви устни.
— Даде ли ви визитна картичка?
— Не пожела да каже дори името си — отговори с явно презрение лакеят. — Ако питате мен…
— Няма нищо. Веднага ще отида при него. Донесете ми таблата както обикновено, но сложете прибори за двама.
Малкият салон се намираше вдясно от огромната зала. До него се стигаше по къс коридор. Грамадните прозорци гледаха към моравата зад къщата, огряна от утринното слънце. През светлите, безоблачни дни на това годишно време в помещението проникваше достатъчно светлина и фигурата на самотния посетител, застанал с лице към лявата стена, ясно се очертаваше. Младежът с възхищение разглеждаше старинните часовници, подредени на една лавица.
Слабичкият мъж не чу влизането на графа — за щастие на последния, защото той никак не държеше да се забележи изненадата му. А в този момент наистина беше изненадан. Още с влизането си разбра от каква националност е посетителят и дузина въпроси преминаха като светкавици през главата му. Изненадата се примеси със страх, защото неочакваната поява на арабин в дома му със сигурност предвещаваше нещо неприятно.
С известни усилия графът успя да изпише на лицето си учтива, снизходителна усмивка и попита на отличен арабски език:
— Искали сте да ме видите, така ли?
При звука на родната си реч в тази чужда страна Али бен Халил рязко се извърна. Никога не беше очаквал да чуе тук майчиния си език, макар постепенно да беше започнал да вярва, че в това пътуване го е придружавал лично Аллах. Всемогъщият беше изсипал върху му кош с благословии. Първо го измъкна невредим от Барка. После му изпрати попътен вятър и малкият тримачтов кораб прекоси морето за по-малко от месец. Даже екипажът имаше късмет, защото на брега най-неочаквано заловиха пленник, който щеше да увеличи печалбите от пътуването. Един от моряците говореше английски и Али научи от него всички необходими думи, с помощта на които дойде дотук. А в някакъв заден двор висяха дрехи, които момъкът лесно открадна и нагоди външността си към чуждата страна. Всичко мина толкова добре, та Али се уплаши, че в скоро време съдбата може да се обърне срещу него — просто защото Аллах раздаваше не само благословии, а и наказания. Но нали беше пристигнал в Англия! Едрият мъж, който говореше арабски, със сигурност беше търсеното от него лице. Това означаваше, че мисията му е завършила успешно. Али ликуващо изпъчи гърди.
— Дерек Синклер?
В отговор на кимването арабинът бързо връчи повереното му писмо, отстъпи назад и зачака. Може би щяха да му задават още въпроси, може би англичанинът щеше да му каже къде да живее през следващите шест месеца. Той все още не разбираше защо му забраниха да се връща в Барка толкова дълго време, но не мислеше да се оплаква. Вече беше богат човек.