— От същото място като мис Уудс — ухили се Дерек. — Там бяха и двечките.
— Момичето е хубаво като картинка — отбеляза сухо Маршъл. — Направо прекрасно.
— Да — отговори кратко Дерек. Не му се искаше да потвърждава думите на приятеля си.
— Заедно ли пътувахте?
— Беше доста нелюбезна, когато разбра, че е възвърнала свободата си — промърмори под носа си Дерек.
— Странна реакция. Но първо трябва да те уведомя, че изпълни отлично задачата си, дори повече от това. Ще те освободя от малката, ако желаеш.
Дерек скочи от мястото си. Чувството му за хумор беше отлетяло.
— Шантел Бърк не те засяга, Марш. Гледай си твоята работа.
— Станал си раздразнителен.
— Това също не е твоя работа.
— Имам друго мнение по този въпрос. Каролайн сигурно не е особено радостна, че си довел в къщи чужда жена.
— Каролайн ме разбира, но ти нямаш нищо общо, по дяволите!
Маршъл се предаде. Не беше очаквал, че Дерек ще избухне така. Смяташе, че предложената помощ е добре дошла при тази неловка ситуация. Защо приятелят му реагираше така болезнено?
Само след секунди обаче проумя как стоят нещата.
— Какво има между теб и това момиче? — Дерек го изгледа сърдито и Маршъл побърза да оттегли думите си. — Забрави го. Просто не искам да причиниш болка на Каролайн. Това е всичко.
— Никога няма да й причиня болка — отвърна остро Дерек.
— Добре, добре. Възхитен съм да го чуя. — Крайно време беше да смени темата. — Да поговорим за свършеното в Барка…
— Не прочете ли доклада ми?
— Нима наричаш доклад двете страници с бегли бележки, които ми изпрати?
— Смятах, че съм си свършил работата. Проблемът беше вътрешен и намери своето разрешение. Англия необезпокоявано може да се наслаждава и занапред на управлението на Джамил Решид.
— Изразяваш се твърде меко. Сър Джон изпрати подробен доклад, според който Решид ни е направил шест отстъпки в търговията, две от които първоначално бяха предвидени за французите.
— Значи е проявил благодарността си.
— Я не бъди толкова скромен! Благодарност? Сигурно не си чул нищо за кораба от Барка, който пристигна седмица преди теб. Препълнен с екзотични подаръци за Негово величество — скъпоценни камъни, по-красиви дори от тези в короната, коприни, брокат, папагали, щрауси, две живи пантери…
— Капка от безкрайното море, Марш. Да не мислиш, че Джамил Решид е някой бедняк?
— Това не е и половината от даровете! Изпрати даже двадесет робини… — Дерек избухна в луд смях и Маршъл възмутено го изгледа. — Какво се смееш? Ние изпаднахме в ужасно положение!
— Не се съмнявам. Значи Джамил все пак е намерил начин да намали харема си.
— Защо харема! Казаха, че са от домакинството, а не от харема. Но нищо чудно да си прав, защото всяка имаше лично богатство, на което би завидял и херцог. Но нима Решид не знае…
— Естествено, че знае. Ние не държим робини и ще освободим всичките.
— Защо не ги е освободил сам?
— Виж какво, Марш, в Ориента обичаите са други. Роби се подаряват при най-различни случаи, но почти никога не им се връща свободата. Те са ценна стока, приятелю.
— В крайна сметка той все пак ги е освободил.
— Да, но се е прикрил под мантията на благодарността. Има известна разлика, нали? — ухили се Дерек. — Сигурно си е помислил, че ще оценя жеста му.
Защото аз не пожелах да намаля харема му, помисли си развеселено той.
— Да се върнем на твоята прословута скромност. Направил си много повече за него, отколкото да му покажеш правия път.
— Не си прав. Подозрението срещу Селим се оказа погрешно. Но не аз го насочих във вярната посока, а една от наложниците, която откри истинските заговорници.
— Да не би да е била Шантел Бърк?
— Не си спомням да съм споменавал имена в доклада си.
— С теб не може да се разговаря — въздъхна Маршъл. — Няма ли все пак да ми разкажеш цялата история?
— Нямам какво да ти кажа. Англия е щастлива, Барка — също. Какво още искаш?
— Малко повече честност в отношенията ти със стария приятел — изръмжа възмутено Маршъл.
Дерек дълго го гледа замислено в лицето и накрая проговори:
— Джамил Решид е мой брат.
— Велики Боже! Това най-после обяснява… Нищо чудно, че… — Маршъл се закашля. Изглеждаше направо смешен в смущението си. — Съжалявам, че бях толкова упорит, старче. Няма да питам нищо повече. Да се присъединим отново към Каролайн и дядо ти.
— Ей сега — отговори ухилено Дерек.
За съжаление Каролайн беше сама в салона. Седнала пред пианото, младата жена унесено свиреше някаква тъжна мелодия, която съвсем не подхождаше на обичайната й веселост.
Като се сети за Шантел, Дерек помисли, че тази музика е написана точно за него. Беше я довел в къщи и трябваше да направи всичко, за да я задържи завинаги.