След като бе станал свидетел на това, как върколаците изскачат изпод земята, за Арни не беше проблем да повярва, когато момчето разказваше за Скритите проходи между тяхната земя и Тир На Ног, нито пък за Огнения гигант, нито дори за Брисингамен.
„Майната му, момче, щом вярваш на това, всеки мошеник ще те изпързаля“ — каза си Арни и се ухили.
Това можеше да се случи дори и тук. Някакъв, дето се преструваше на банков инспектор, веднъж беше преметнал старата Ади Опегорд и бе задигнал всичките й спестявания и сигурно щеше да успее да се измъкне, ако Ингрид Орьосетер, която умираше да си завре носа навсякъде, не бе надничала през прозореца си и не се бе обадила на брат си, Джон Хонистед, защото видяла някаква непозната кола от друг щат, паркирана пред къщата на семейство Опегорд.
Но какво пък, защо да не повярва — ако Иън и Тори, и момичето на Тори, с Ториан и Карин Рьолке лъжеха като луди — ами майната им, майната му на всичко.
Не можеш да вярваш на всичко, но Арни Селмо вярваше на съседите си.
Карин се върна с димяща чаша кафе тъкмо когато Иън приключваше да закопчава ризата си. Едва ли са й трябвали цели пет минути, за да налее една чаша кафе, а за да смели ново и да го свари, щеше да й е необходимо значително повечко време. Просто не бе искала да се показва, докато той е със свалена риза.
— Арни? — Док наведе глава на една страна. — Какво се хилиш?
Арни сви рамене.
— Нищо особено, Док.
Карин Торсен се бе извинила и се бе качила в кабинета си, за да свърши малко работа; Иън довършваше втората си чаша кафе и третото парче торта, когато гумите на някаква кола изскърцаха на чакъла пред къщата.
На Иън му се искаше да извика Карин настрани, за да я попита какво става, но след като забелязаха, че я заглежда — ама по дяволите, как да не я заглежда, майката на Тори беше удивително красива и в интерес на истината, според Иън, доста приличаше на Фрея — прецени, че не е удобно да се промъкне в къщата, без да предизвика някоя и друга забележка.
— Върнаха се. — Дейви Ларсен вече беше скочил и куцукаше към предната част на къщата, а Арни Селмо, много по-подвижен, отколкото е обичайно за човек на неговата възраст, тръгна след него; само Хоузи се изправи бавно и тежко.
Док Шърв веднага застана до него.
— Много те моля, другите ще отидат. Искам да си кажем няколко думи насаме, Хоузи — каза той.
— Щом настояваш — отвърна Хоузи.
Иън умираше от желание да остане и да чуе разговора, но нямаше как да го направи, без да бъде нахален и да се натрапи.
Какво ставаше тук? Днес Хоузи изглеждаше доста уморен, а лекото му накуцване бе значително по-силно, но пък и той бе доста по-стар от планините наоколо — едва ли остаряваше пред очите на Иън, просто не беше възможно.
Малката процесия бе на вратата тъкмо когато Ториан Торсен паркираше голямото синьо бронко пред терасата със скорост, с която Иън дори не би си помислил да пробва, но Торсен очевидно се справяше твърде добре. Спря рязко, задните гуми бяха само на сантиметри от стълбите, и изскочи преди още Ивар дел Хивал да е откопчал предпазния си колан.
Щом видя Иън, по лицето му плъзна приятелска усмивка, която би отивала повече на пират, ако не бе белегът, който прорязваше дясната му буза, сякаш киселинна сълза си бе проправила път по лицето му, преди да се спусне надолу по челюстта.
Нито този белег, нито леко закривеният нос, който издаваше старо счупване, не можеха да скрият деликатните черти на лицето му и дългите изящни пръсти на ръцете. Изящни съвсем не означаваше хилави. Ръкостискането на Торсен бе здраво, но човек не се чувстваше застрашен от грубата сила.
— Мислех си, че ще се върнеш поне след месец — каза той. — С Тори и Маги.
Щом жена му не бе споменала, че го е помолила да се прибере по-рано, Иън нямаше никакво намерение да говори за това.
— Всичко тук започна да ми липсва — каза той и щом изрече тези думи, откри, че това е самата истина.
Колко странно. Бенджамин Силвърстайн, онова гнусно изчадие, наречено баща на Иън, го бе изритал от къщи, когато Иън престана да му се оставя да го пребива, и след това младежът бе живял в общежитията на колежите през учебната година — излизаше му по-скъпо, отколкото да си намери квартира някъде извън територията на колежа, но не можеше да си позволи да губи време в разходки напред-назад — затова си наемаше стая навън само през лятото.
Всеки път, когато се местеше в някоя от тези стаи под наем, той отново попадаше на познато място и нищо повече. Просто едно познато място.