— Бих искал да видя някакво доказателство за истинността и сериозността на този Иън Силвърстайн, или Иън Сребърния Камък, или както предпочита да се нарича. — Очите му се спряха на Иън. — Той самият твърди, че е убивал гиганти и мразници. В такъв случай трябва да има смелостта да постави ръката си в пастта на Вълка, както са сторили всички, седнали на тази Маса в Нощта на Дългите Свещи, когато Масата се събира, за да обсъди въпросите на честта и войната. — Той скръсти ръце на гърдите си, но не седна. Очите му не се откъсваха от Иън.
Иън без колебание посрещна погледа му. Задържа го дълго, докато някой от седналите около него не се прокашля и звукът не привлече погледа му.
Хорсел Тирсон кимна и направи жест на извинение, а след това се тръшна на мястото си.
Друг мъж, целият в черно, с изключение на медния цвят на изкуствената ръка и два реда медни копчета отпред на туниката бе следващият, който постави ръце на масата и се изправи. Очевидно правилото — поне за настанилите се на Масата — бе, след като един се изправи, другите да го изчакат търпеливо.
— Моят другар Сребърния Хорсел Тирсон — избумтя той — е прав. Ако ще отдаваме тежест и чест на думите на вестителя, на вестоносеца, тогава той трябва да бъде подложен на изпитание.
— А какво ще стане, ако той не издържи това изпитание? Ами ако се провали не защото съобщението е лъжливо, а защото той е неспособен? — Огледа присъстващите, сякаш очакваше отговор, въпреки че ако Иън бе схванал както трябва правилата, този въпрос бе риторичен. — Ами ако той е самозванец — ако не е нито Вреченият войн, нито бъдещ Тирсон, а просто най-обикновен вестител? — Той посочи Иън със здравата си ръка. — Трябва ли тогава да му откажем да изслушаме съобщението? — Той разпери театрално ръце. — Очаквам мъдростта на другарите си.
Изправи се друг.
— Моят приятел, маркграфа от устието на Гилфи, ме учуди с думите си. Какво ли толкова важно има в това съобщение, че да се занимаваме с него? — Той протегна ръка към Иън, но Иън нямаше никакво намерение да пристъпи напред, за да я поеме. — Всички ние чухме слуховете за група убийци, изпратени да го възпрат да не стигне до Масата, но те така и не се появиха и ето че той е тук, пред нас. Възможно ли е някой, по някаква причина да е пуснал този слух, за да му придаде повече достоверност? Възможно ли е, докато ние седим тук на тази маса, Алената и Древната Церулийски компании от Средните владения да напредват, да помитат всичко из Вътрешните земи и да разрязват Вандескард, както готвачите разрязват ябълка. — Изгледа лошо Иън и седна.
Бащата на Марта се надигна отново.
— Моят приятел, графът на Блеснал залив, не говори мъдро както обикновено. Отдавна съм поставил постови на всички подходи към Вътрешните земи. Сигурен съм, че и другите маркграфове са сторили същото, а може би дори някои от херцозите и графовете. Ако бързите войни от Владенията нахлуят като мравки, птици ще донесат съобщения веднага и ние ще разберем. — На Масата се разнесе одобрително мърморене. — Може би нещата са по-различни в Блеснал залив, но съм готов да уверя моя другар, че ако се наложи да призовем Вътрешните земи на бой, моите войски ще се представят достойно и в мое отсъствие и едва ли тази ръка и този меч ще им липсват. — Той си позволи да се засмее. — Не. Ние на Масата трябва да решим много неща, а липсата на неколцина възрастни мъже… не, това няма да определи изхода на една възможна битка. — Седна отново.
Стана нов представител на Масата.
— Да, не е там въпросът. Смея да твърдя, че моят другар, Маркграфът на Вътрешните земи, е прав; предлагам да чуем съобщението и след това да продължим с изпитанието. — Той посочи пердето зад себе си. — После ще решаваме доколко е сериозно съобщението. Не за пръв път изслушваме някого, и преди е имало лъжци.
Друг взе думата.
— Съгласен съм с другаря ми граф на Борови Обори.
Обади се и друг.
— Аз също.
Бащата на Марта пак се изправи и се обърна към Иън.
— И така, Иън Среброкаменни, ти твърдиш, че си вестоносецът на така наречения Харбард от ферибота и носиш съобщение за Масата. — Той го покани с жест. — Представи се, ако обичаш. — Седна и скръсти ръце в скута си.
Иън усещаше болка в раменете от напрежението, с което стискаше Гунгнир. Постави долния му край много внимателно на земята.
— Ами…
Дууум.
Подът завибрира с басов глас.
Всички мъже на масата скочиха, повечето се разкрещяха, лицата им бяха разкривени от гняв. На Сребърния Хорсел Тирсон му трябваше време, за да ги успокои, като удряше със сребърната си ръка по масата като с чук.