Арни попиваше пот и кръв от лицето на Сребърния с някаква синя кърпа, вече потъмняла от кръв.
— Всичко е наред — каза той и обърна главата на Хорсел Тирсон на една страна. — Така няма да поемеш собственото си повръщано, нали, Сребърни? — обърна се той към мъжа, изпаднал в безсъзнание. — Просто си почивай — каза Арни и го потупа леко по рамото. — Та значи, откъдето идвам, на това му казваме припадък. — Предполагаше се, че говори на Хорсел Тирсон, но гласът му най-неочаквано бе станал неестествено висок и кънтеше из цялата зала. — След малко ще се оправиш — продължи той. Вдигна глава и погледна Иън в очите. — Припадък. Предизвикан от Проклятието на Один. И ти ли мислиш за това, за което се сещам и аз?
Именно. Нищо чудно, че Хоузи имаше същите припадъци, които, както се оказа, спряха, когато го пренесоха в Тир На Ног и се отправиха към Брода на Харбард.
„Один, мошенико“ — каза си той.
Один бе потвърдил славата си на измамник, когато се бе опитал да спре Маги и Тори да не идват тук. Нищо чудно Проклятието на Один да бе положило началото на всичко, което се случваше, заради желанието му Хоузи да бъде доведен в Тир На Ног, придружен от някой пълен глупак, който да му носи копието — и проклятието — чак до Средището.
А ако в края успееше да се отърве от този досадник, наречен Иън Силвърстайн… е, това никак не би притеснило бога, нали така?
Арни постави пръсти отстрани на шията на Хорсел Тирсон и вдигна ръка, за да даде знак на всички да запазят тишина.
— Изглежда зле, но се оправя — каза той, докато устата му потръпваше. — По една случайност разполагам с лекарства за епилепсия. В стаята ми са, но е най-добре да не ги използва. Според мен няма да се наложи.
— Точно така — кимна Иън. Не бяха наясно дали лекарствата от Новия свят щяха да действат в Тир На Ног, а Иън не бе никак сигурен дали Харбард не бе намерил някой начин да ги развали, докато бяха в дома му.
Погледна Тори и Ториан. Ако те не бяха тук, Арни щеше да е мъртъв, пронизан от меча на другар от Масата. Или ако не бяха убити, то поне щяха вече да са ги завлекли в местната тъмница.
А двамата Торсен нямаше да са тук, ако Маги не ги бе подтикнала и тръгнала с тях.
Иън улови усмивката на момичето. Вдигна два пръста към слепоочието си за небрежен поздрав.
„Браво“ — помисли си той.
Глава 21
Пастта на Вълка
Трябваше известно време, за да се успокоят всички на Масата. Бяха пристигнали и стражите на Средището, облечени в най-различни униформи, за да отнесат най-сетне заспалия Хорсел Тирсон на нещо като импровизирана носилка от одеяла.
Когато благородниците заеха местата си отново, атмосферата бе различна, не така официална, но значително по-напрегната.
Херцогът на Блеснал залив се изправи и шепотът веднага престана.
— Смятам, че не сте имали за цел да навредите на Хорсел Тирсон.
Иън поклати глава.
— Не бях аз този, който го нарани. Това бе Проклятието на Один, не мое. — Той разпери ръце. — Аз… аз не притежавам такива сили — каза той. — Не съм Старей все пак. Аз съм… просто един най-обикновен човек.
— Но ето че държиш копието на Върховен бог и то не те наранява. И по всичко личи, че ти запрати Проклятието на Один върху Хорсел Тирсон.
Иън поклати глава.
— Аз… ако бях аз, а не мисля, че го направих аз… просто не знам как стана. — Той разпери ръце. — Просто не знам.
Мислеше трескаво. Бе очевидно, че Один може да хвърли проклятието си от голямо разстояние. Или пък беше благодарение на пръстена? Не; това бе малко вероятно. Единственото свойство на пръстена бе да пулсира на палеца му от време на време. Ако всичко стана, когато Иън протегна напред ръка…
Не, сега не бе най-подходящото време да пробва. Но би трябвало да усети нещо по-различно, да почувства поне нещо.
— Честна дума, не исках да навредя — каза Иън. — Не знам…
— Тогава по всичко личи, че трябва да се докажеш — прекъсна го Херцогът на Блеснал залив. — Всички тези приказки, че си Вреченият войн, за проклятия, които не били проклятия, и магия, дето не е магия… — Той огледа присъстващите на Масата. — Аз… аз съм обзет от колебания. Нямам никакво намерение да повеждам война срещу Владенията, нито сега, нито… — Той замълча. — Нито пък с оглед на положението в настоящия момент. — Той поклати глава. — Но искам да призная пред другарите си, че съм раздвоен. Да пъхнеш ръката си във вълчата Паст винаги е било привилегия, а не право. — Той вдигна металната си ръка. — Всички ние сме изпитали Болката, но сме се подложили на това изпитание, за да докажем, че сме достойни мъже, че сме родени за водачи, а не за да докажем… да докажем, че не лъжем.