Той се приближи към пердето зад масата и го дръпна. То се отмести тихо.
Отзад се виждаше каменна маса, която стигаше почти до гърдите на херцога. Върху тази каменна маса бе поставена скулптура на главата на някакво животно.
На Иън му трябваше минута, за да прецени, че това е вълк; главата бе прекалено голяма, зъбите — прекалено много, челюстта — твърде широка и общото впечатление бе като за някаква карикатура.
На стелаж зад масата бяха поставени, както реши отначало Иън, дванайсет копия, на всяко едно отгоре — дървен диск, с размерите на чиния.
— Всеки един от нас, също като нашия Баща Тир, се е срещал с Вълка и е слагал ръка в Пастта му, за да изпита Болката.
— Значи така сте си загубили ръцете, а? — попита Тори и стресна Иън. Тори си бе мълчал, което бе доста неестествено за него.
— Не — отвърна херцогът. — Вдигна металната си ръка. — Така пожертвахме ръцете си, за да докажем, че сме достойни и храбри мъже. — Той взе един от прътите от стелажа. — Право на тези, които смятат кандидата за достоен, е да го отхвърлят, след като е приел Болката; право на тези, които го смятат за недостоен, да спрат още сега опита му. — Той остави подобието на копие. — Ако той е Вреченият войн, болка няма да изпита, когато се изправи пред Болката, ръката му няма да се съсухри или изгори. — Той посочи към Гунгнир, поставен на твърдия под. — Ще бъде също, както стискаш копието на бога Один, без то да ти навреди.
Глупости на търкалета. Иън бе докоснал копието един — единствен път без ръкавиците на Фрея. Един — единствен път, и то на сън. Потърка все още чувствителното място на лявата ръка, където се бе надигнал мехурът.
— Ти искаш да си завра ръката в устата на статуята и да сграбча тази така наречена Болка, докато вие ме гледате и се чудите дали ще умра или не?
Херцогът кимна.
— Да. — Седна и махна към Иън с ръка. — Точно това искаме да направиш.
Иън преглътна тежко, но металният вкус не изчезна от устата му. Очакваха от него да си изгори ръката — това бе най-малкото. Ами ако дори един от тях след това решеше, че им е по-добре без Иън?
— Ами ако не го направи? — Маги пристъпи напред. — Ами ако той каже: „Така да бъде, вие получихте предупреждението, правете каквото искате, аз си отивам вкъщи“? Какво ще стане, ако просто решим и си тръгнем?
Маркграфът на Вътрешните земи се надигна от стола.
— По ваше собствено желание се явихте пред Масата, всички вие, до един. Мислите ли, че ще можете да си отидете, без да сте били съдени? Да не би да си въобразявате, че ние сме безпомощни старци, които само си играят и след това се разотиват? Пристъпи напред, за да бъдеш съден!
Устата на Тори бе пресъхнала. Времето изтичаше.
— Чакайте — каза той. — Чакайте. — Пристъпи напред. — Съдете мен вместо него. Аз съм неговият шампион.
Арни си спомни една усмивка.
Но дори животът му да зависеше от това, не можа да си спомни до кое село бе онзи кръстопът. Със сигурност беше някъде между Нам’по и Синде’Донг. Кучешкият взвод бе откъснат от останалата част от Седма. Старика — името на капитана бе Янг (млад), а и той бе някъде в средата на двайсетте, а пък приличаше на осемнайсетгодишно момче, затова всички му викаха Старика, макар че не смееха да изрекат този прякор пред него — бе получил заповед по радиостанцията, която сигурно бе за така нареченото стратегическо оттегляне, но всички добре съзнаваха, че това е оттегляне с подвита опашка, поне докато не им дойдат на помощ.
Старика бе оставил двама мъже с една картечница и бе издал заповед да удържат врага колкото е възможно по-дълго, а след това да бягат, стига да имат тази възможност. Двамата сигурно щяха да забавят авангарда на настъпващите части няколко минути, а тогава минутите бяха от огромно значение.
Помощникът на картечаря, момче с обсипано с акне лице, родом от Джорджия, кимна един — единствен път, макар че бе пребледнял като платно. Самият картечар, някакъв устатник на име Петрочели от Ню Йорк, за пръв път в живота си мълчеше. Той само бе кимнал и каза: „Ясно, кап’тане“, след което се бе усмихнал.