Арни все още си спомняше тази усмивка, усмивката на човек, който щеше да изгуби живота си, за да спечели на братята си по оръжие няколко мизерни минути, за да разсее врага.
Но какво пък, това не бе чак толкова лошо. Петрочели бе още момче, на двайсет и три, може би двайсет и четири. Беше изгубил колко, може би половин век живот.
А какво му оставаше на Арни?
Нищо вече не го примамваше на този свят.
Животът нямаше онази сладост както преди. Той не се страхуваше да умре. Смъртта го бе сполетяла веднъж. По-добрата частица от него неотдавна бе издъхнала в ръцете му и единствената причина да не тръгне след нея бе, че й обеща да живее, а Арни никога не би излъгал Ефи, не и на смъртния й одър, никога.
Освен това той си бе късметлия. Животът му бе дал всичко. Просто нямаше да продължи да го има вечно. Имаш невероятен късмет, когато живееш с добра жена десет, двайсет, а след това и трийсет години, чак тогава разбираш за какво се отнася клишето „моята по-добра половинка“, чак тогава ти става ясно, че това е самата истина.
И накрая, когато най-сетне се пенсионира и започна да се наслаждава на всеки час, прекаран с нея, един стар приятел с бяла престилка ги повика в кабинета си. Още от самото начало знаеше, че Док има лоши новини. Док надяваше онази професионална маска на загриженост единствено когато имаше да съобщава лоши новини.
Само че Арни не бе готов за това, колко лоши бяха новините. Никой не можа да преглътне тази отвратително грозна дума: метастази. Болките се влошаваха и накрая всичко завърши с една спринцовка, която лесно прекрати неистовите болки на Ефи.
Кой знае как успя да преживее изминалите оттогава дни. Понякога минаваха минути, в които вътрешната болка изчезваше.
Затова без всякакво съжаление Арни се втурна към Масата, прескочи празния стол и се метна към Главата на Вълка.
Тупна тежко и усети пареща болка в левия глезен, когато кракът му поддаде и той се просна на мраморния под.
Арни се изправи също като бегач, готов да полети напред, отново се втурна към целта, към Главата на Вълка, подскачайки на един крак.
Сякаш някой бе забил нож в капачката на коляното му, но това нямаше значение, вече нямаше никакво значение, защото навря ръка дълбоко в каменната паст. Каменните зъби задраскаха по ръката му, разкъсаха кожата, но съвсем скоро това нямаше да има никакво значение.
Дълбоко в гърлото имаше нещо като дървена дръжка.
Арни я стисна с всички сили и зачака да усети Болката, за да приключи най-сетне всичко.
Само че болка нямаше. Далечно жужене изпълни ушите му и изведнъж отекна толкова оглушително силно, че заличи всички останали звуци, а тялото му завибрира като струна на китара. Болките в глезена и коляното изчезнаха с вибрациите, както и много други незначителни болки, за които той се сети, когато вече ги нямаше.
Все още бе жив, мътните го взели. Не трябваше ли в този момент да е станал на пепел? Ето че все още стискаше дървената дръжка в Пастта на Вълка.
— Не!
Никой нямаше да му повярва, затова нямаше и да спомене, че обзет от гняв и разочарование, стисна с всички сили дървената дръжка в гърлото на Вълчата Глава и дръпна, разбивайки главата на десетки малки парчета, за да измъкне някакъв боен чук, с който застана на мраморния пиедестал.
Беше ядосан, по-ядосан откогато и да е, затова си бе напълно естествено да вдигне чука над главата и да го стовари върху пиедестала.
Той се разцепи на две с пропукване, което му достави невероятно удоволствие.
А сред останките проблесна диамант с размерите на яйце.
Арни се извърна към морето от лица, към тихото мърморене, което се превърна във викове и надигна чука Мьолнир над главата си.
Думите дойдоха лесно, когато се изправи пред мъжете от Масата.
— Има ли желание някой от вас — ревна той, а гласът му обиколи тътнещ залата и се върна обратно, — който и да е, желание да оспори желанието на приятелите ми да излязат от тази зала?
Едва тогава Залата утихна.
Глава 22
Сбогуване
Иън се срещна с нея в градината малко преди зазоряване. Стените на Твърдината щяха да скриват слънцето още часове, но небето бе в кралско синьо, което изсветляваше с всяка следваща минута, а тъмните скупчени облаци се превръщаха в пухкави памучни кълба.
Беше се опитал да заспи, но не успя. Затова пък, щом Арни се отпусна пред камината, веднага се унесе… Мьолнир бе на земята до него, където разстла одеялата. Ивар дел Хивал и Ториан Торсен бързо се прибраха, но Тори и Маги също не успяха да заспят и един след друг излязоха от спалнята, за да правят компания на Иън в големия хол.