Още една безсънна нощ. Е, нали все някой трябваше да обмисли бъдещите планове, да предвиди всичко.
Бе толкова хубаво да мисли за неща, различни от Масата. Това бе неповторим лукс.
Марта тръгна по пътеката към него, облечена в нови одежди за път — блуза и кюлоти.
— Добро утро — каза той.
Очите й бяха зачервени, усмивката — тъжна, когато пое ръцете му.
— Добро утро, мой Иън — поздрави го тя.
Той обгърна кръста й с ръце и сплете пръсти.
— Още ли съм твоят Иън?
Тя кимна.
— Да, стига да искаш да бъдеш. Ако… — Тя поклати глава. — Но сега ще бъде трудно, нали? Ти беше част от тези, които разбиха Вандескард и го върнаха към началото на дните. — Разсмя се. — Няма да има вече Тирсони? Трудно ще си представи някой Вандескард без Тирсоните.
— А — отвърна Иън, — струва ми се, че пак ще си намерят някое извинение, за да режат ръцете на достойните и храбрите. Но поне тази идея за нападение над Владенията се стопи, макар и за известно време…
— Или докато Один ни изпрати Вречения войн. Освен ако…
— Ако разчиташ на Арни за това, мисля, че ще останеш разочарована. Много разочарована. — Как така можа Арни да стисне Мьолнир с две ръце? Дръжката на чука бе изгаряла поколения наред ръцете на вандестийския елит. Как така успя Арни да го стисне и да остане жив и здрав?
Иън си мислеше, че знае как.
Беше го подозирал всеки път, когато Арни поемеше някоя от фигурките, останали от Ефи, избърсваше праха, а след това нежно и внимателно я връщаше на мястото й. Разбра го в деня, когато Арни пожела да дойде. Не заради самото желание, а заради трепета в гласа му при самата мисъл да поеме в неизвестното. И ето че най-сетне Арни бе открил начин, по който да се свърши с него, без да нарушава даденото на Ефи обещание, беше се втурнал напред без колебание, без тъга, докато се оказа, че стои сред отломките на Вълчата Глава, стиснал чука на Тор в ръце, с диаманта Брисингамен в краката си.
Арни пет пари не даваше, че ще умре. Нима това го бе спасило?
Може би. Много вероятно да бе тъкмо това.
— Щом не е той — каза Марта, — може би…
Иън стисна зъби.
— Не разчитай. Няма да е скоро. Сега ще си поговорим с Харбард от ферибота, всички ние, и шестимата. — Никак не бе хубаво някой да подмята хората като играчки. Никак не бе хубаво да хвърля проклятие върху Хоузи или да…
Но сега не бе моментът. Те бяха шестима, Иън щеше да носи Убиеца на гиганти и Гунгнир, а с помощта на Арни, стиснал Мьолнир, щяха да се окажат достойни противници на стария мръсник.
— Тръгвате ли тази сутрин?
Иън кимна.
— Щом останалите се събудят, заминаваме, ааа, трябва да намерим и шест коня и поемаме. — Едва ли някой щеше да посмее да се противопостави на Арни, но пък те разполагаха с достатъчно злато от Владенията.
— И ти смяташе да си тръгнеш, без да поговориш с мен?
Той поклати глава.
— Не. Не съм чак такъв страхливец — отвърна той.
— А с нас какво ще стане? Не те ли блазни мисълта да се установиш тук и да станеш маркграф? — попита тя и тръсна невярващо глава. — Наистина не те блазни, но просто не те разбирам.
Иън сви рамене.
— Снощи Маги го каза направо — попита ме дали искам да прекарам живота си, като изцеждам данъци от хората, а междувременно се заплитам в политически интриги и от време на време водя по някоя битка. Отговорът е „не“.
— Но… аз съм родена и възпитана да управлявам Вътрешните земи — каза тя. — Дори и да ме помолиш да изоставя всичко…
— Ти не би го сторила.
Разговорът им не водеше доникъде, нещата ставаха по-зле, а той харесваше Марта, при това много. Тя бе мила, сладка, но с желязна воля, скрита под изискаността. Истината бе, че я харесваше такава, каквато е, въпреки че тъкмо това щеше да ги раздели.
Целуна я силно и усети топлия й език. След време се отдръпна, но съвсем малко.
— И така. Какво ще стане с нас? Тук ли ще се сбогуваме?
— Мисля, че трябва да си вземем довиждане до следващия път, когато ще се срещнем отново. — Усмивката й бе топла, но хитра. — Ако нямаш нищо против, ще се представям за твоя годеница.