Светът понякога бе по-предателски, отколкото на Иън му харесваше, но така се научаваш да имаш доверие единствено на тези, на които трябва.
Диамантът излетя във въздуха и пръсна слънчевата светлина в множество пъстри отблясъци, а ноктите на гарвана се сключиха около него с шумно щракване. Широките криле отново изпляскаха във въздуха и той полетя нависоко, докато се превърна в едва забележима точка над дърветата.
— Така — усмихна се Тори. — Предстои ни дълга езда.
Иън кимна.
— Да вървим.
Маги се разкиска.
— Вечно бързате. Такива сте вие мъжете. Не умеете да се насладите на момента. Хм… може би затова всички вие…
— Маги! — Тори се бе изчервил. — Престани.
Тя се разсмя.
— Виж ти, виж ти, виж ти. Просто си мислех, че може би затова така се нахвърляте на храната.
Иън се разсмя.
— Така — рече Ториан Торсен и подкара коня. — Денят напредва.
Ивар дел Хивал изсумтя.
— И аз не се подмладявам. Въпреки че понякога ми се иска да стана по-млад.
Арни Селмо поклати глава.
— Аз пък не искам — отвърна с тиха тъга той. Поклати глава. — Ако имах някакво желание, точно това не бих го поискал.
Глава 23
Бродът на Харбард
Хоузи ги чакаше на стъпалата на къщата, дългите му крака бяха протегнати напред, ботушите — подпрени на един пън. Седеше там още откакто видяха къщата, преди повече от час и не бе помръднал: дялкаше някакво парче дърво, въпреки че бе прекалено рано да разберат какво точно майстори.
Той се усмихна, когато се приближиха, но не направи опит да се изправи.
Иън слезе от коня, стиснал с едната си ръка седлото, а с другата — Гунгнир. Не искаше да го хвърли. Ако го хвърлеше, то само щеше да се върне при Один.
— Той замина. Не се притеснявайте. — Хоузи протегна слабата си ръка. — Този път съм наистина аз — продължи той, а заваленият му говор едва се долавяше. — Разбирам, че поне един сред вас е проявил достатъчно разум — продължи той с усмивка, която смекчи порицанието, — за да усети, че той се преструваше на мен, докато аз лежах окован във вериги в пещерата, където обикновено държи Слейпнир. „Държеше.“ Двамата със Слейпнир заминаха.
— Нали няма да се обидиш, ако проверим сами? — попита Маги.
Ториан Торсен, Ивар дел Хивал и Арни заобиколиха къщата заедно. Иън отново бе удивен колко тихо може да се движи Ивар дел Хивал. Едрият мъж не издаде нито звук повече от Ториан, който напредваше безшумно с изваден меч. Арни им пазеше тила, Мьолнир бе увиснал в едната му ръка, за да не изпадне от кожения колан на кръста.
— Не, Маги, няма да имам абсолютно нищо против — отвърна бавно Хоузи. — Как мога да ви убедя?
— Това е той, никой друг. — Гласът от къщата накара Иън да подскочи. Помнеше този глас. — Надявам се да ми се довериш и за това, както ми се довери за толкова много други неща. — Тя стоеше на прага и изглеждаше същата, както и последния път.
Лъскавата й бяла коса падаше по раменете, въпреки че на челото бе дръпната назад от две златни фиби. Кремавата памучна туника стигаше на няколко сантиметра над коляното, пристегната с колан, за да подчертае тънкия й кръст и едрите гърди, които съвсем не изглеждаха прекомерно големи за жена с широки рамене. Както и предишния път, тя напомни на Иън за Рейчъл Маклиш, културистката — Фрея бе мускулеста, но в нея нямаше и следа от нещо мъжко в извивките на тялото.
Усмивката й не слизаше от устните, когато приближаваше.
— Радвам се да те видя отново, Иън. И най-сетне да се запозная с теб, млади Ториан дел Ториан. А също и с теб, Маги Кристенсен.
Иън никога по-късно не успя да си спомни дали той сам й даде копието, но тя се приведе, нито бързо, нито бавно, протегна ръка и то се озова в дланта й.
Иън въздъхна, за да се освободи от сдържания дъх, въпреки че сам не бе забелязал, че не диша. Колко бе хубаво да не стиска копието на един бог в ръцете си. Свали ръкавиците и раздвижи пръсти, за да ги отпусне.
Усмивката й стана още по-широка.
— Аха. Виждам, че ме помниш. — Тя им даде знак да се приближат. — Влезте в къщата, моля, заповядайте… Хоузи? Бъди така любезен и покани и останалите трима. Вечерята ви очаква, а има доста неща, за които да поговорим.