— Длъжник съм ти.
— И още как.
— Не отстъпваш значи — засмя се Тори. — Виж — каза той и сниши гласа си. — Двамата с Ивар си поговорихме. Ако решиш да дойдеш с нас във Владенията, няма проблем. Ако решиш да не идваш, пак добре. — Той стисна рамото на Иън.
— Кога тръгвате? — попита Иън.
— Щом просветлее — отвърна Тори. — Маги се съгласи да се прибере с татко, искам да се измъкна, преди да й е хрумнало нещо друго. Но и в единия, и в другия случай ми кажи.
— Разбира се.
Тори подхвърли една от ябълките и я улови, а след това я захапа.
— Отивам да ги дам на Среброчел — каза той с пълна уста, — така им казах вътре. — Той тръгна в тъмното. Скърцането на чакъла под краката му заглъхваше с всяка крачка.
— Иън. — Не бе чул стъпките на Фрея, нито пък бе забелязал светлината, когато вратата се бе отворила, но ето че тя бе до него, стиснала Убиеца на гиганти в ръка. — Може ли?
— Може ли какво?
Очевидно бе приела въпроса му за разрешение да закопчае меча на талията му.
— Светът е опасно място, Иън — каза тя. — Трябва да си готов да се сблъскаш с него. — Тя потупа ефеса на меча. — Мечът си го бива. А ти умееш да избираш добре спътниците си по-добре, отколкото сам предполагаш.
— За Арни ли говориш?
— Разбира се. — Тя кимна. — Отчасти. Освен всички други. Какво намери в него?
Иън сви рамене.
— Беше там и поиска да дойде. — Той разпери ръце. — Нямам представа.
Смехът й прозвуча като тиха музика в мрака.
— Нямал никаква идея. Не ми се вярва, нищо че си толкова млад.
— А как е възможно той да…
— Да държи Мьолнир, без да се нарани ли? — Тя поклати глава. — Нямам представа. Знам само, че създателят на Гунгнир го е омагьосал, но докато е правел Мьолнир, е бил прекъснат и не зная какви думи е изрекъл. Можеш да го попиташ сам, но се съмнявам, че ще си спомни. Загубил е… не, лишил се е от толкова много неща, които е знаел, от самия себе си.
Иън съвсем не се учуди, когато разбра, че Хоузи е създал Гунгнир и Мьолнир.
— Чувал съм, че така става, когато остарееш.
— Ммм… така е. А някои неща са ти отнети — продължи тя — от тези, на които си вярвал. — Гласът й бе станал по-студен. — Не съм… не съм свикнала да живея сама, а ти прокуди съпруга ми.
От всеки друг Иън би приел тези думи, изречени с този тон за заплаха, но не се почувства застрашен от Фрея.
— Искаш да оправя нещо ли?
— Не — отвърна тя. — Не съм много ядосана. Двамата с Харбард виждаме някои неща — някои важни неща — по различни начини и имахме нужда от ваканция един от друг. Може би само няколко години, може би няколко века. Само че в този момент не искам да живея сама. Ще помоля Арнолд да остане тук, с мен, поне за известно време. Отначало ще се противопостави на идеята, но след това ще се съгласи, стига да ми остане достатъчно време, за да го убедя.
— Богинята на плодородието трябва да знае достатъчно за мъжете, нали?
— Разбира се, че зная — засмя се тя. — Въпреки че само най-важните неща.
Отначало Иън се изненада, но след това се замисли. Това съвсем не бе лоша идея. Фрея нямаше възраст, когато човек погледнеше тялото й, но бе невероятно стара. А Арни, Арни бе така изхабен в някои отношения.
— Храни го с ябълкова баница всеки ден и стопи част от годините му, нали?
— Добре. — Тя го докосна леко по рамото. — Знаех си, че ще разбереш. Благодаря ти.
— Но…
— Но недей да мислиш — каза тя и ръката й посочи тялото й, — че Арни е готов да се загледа по някоя млада жена. Само си помисли как ще го изплаша. — Тя задържа погледа му също както прави змия с някоя птица. — А и аз не съм млада жена, Иън. По-стара съм, отколкото би могъл да си представиш, и нямам нищо против да изглеждам на годините си.
Тя извърна поглед. Ето я, беше се превърнала в превита старица, кожата й — сбръчкана от възрастта, бялата й коса — увиснала, туниката — свободна на измършавялото тяло. — Но поне съм достатъчно мъдра — каза тя, а гласът й бе немощен и леко писклив — и нямам намерение да се правя на Ефи Селмо.
Сигурно Иън бе примигнал отново, защото тя бе пред него в образа, в който я видя за пръв път, такава, каквато винаги щеше да остане в спомените му: млада, прекрасна, вечна.